Събота
18.11.2017
23:24
Приветствую Вас Гость
RSS
 
Моите зимни вечери...
Главная Регистрация Вход
Блог »
Меню сайта

Статистика

Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Главная » 2009 » Април » 17 » Балада за Георг Хених
12:19
Балада за Георг Хених
Тази сутрин разбрах, че e починал Виктор Пасков. Никаго няма да забравя как ме разтърси неговата "Балада за Георг Хених", когато я прочетох за първи път. Макар че така и не успях да прочета нито едно друго произведение на Виктор Пасков, само заради тая книга заслужава да го нарека Велик писател. Поклон пред паметта му и Бог да го прости.

"Неотдавна, ровейки се в стари семейни книжа, попаднах на две писма от Георг Хених, написани с химически молив и невъзможен почерк върху листове от ученическа тетрадка.
В горния десен ъгъл е отбелязана годината - 1960, както и мястото, където са писани - старческият дом в село Хайредин.
Към последния лист на второто с ръждясало кламерче бе прикрепено съобщение от управата. То известяваше, че на тази и тази дата Георг Хених е починал (следваше латинското наименование на думата "старост") и че на следващия ден бил погребан в селското гробище.
Според последното му желание в ковчега е била поставена цигулката, с която е пристигнал и която била единственото му имущество.
По някакво странно стечение на обстоятелствата в деня, в който Георг Хених е починал, аз съм навършил дванадесет години.
Положих усилия да си спомня този ден. Но там, където трябваше да бъде споменът - в сърцето? душата?, - имаше бяло петно.
Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента... вероятно то е било обагрено с някакви багри - но какви?
Съществуват ли още такива багри?
В момента, в който пиша тези редове, навън ръми ситно: късна есенна вечер. Срещуположните блокове изглеждат лилави в мръсносивата мъгла. От време на време долу спира рейс, с отваряща-затваряща се врата. В стаята пълзят сенки, но сянката на Георг Хених не е между тях. Никога не съм усещал самотата тъй силно.
Трябва да е било меко слънчево утро в началото на есента. Майка ми е готвела в долната стая. Ние държахме стая и кухня в прастарата къща на улица "Искър", сега на нейно място има друга сграда. Дори не искам и да знам каква.
Баща ми е излязъл след закуска с две пазарски чанти. Отбил се е в кръчмата на ъгъла на "Раковски" и "Искър" и е купил бира може би, вино и гроздова. Какво още е станало в този ден? Семейството се е готвело за тържеството. Не! Цялата махала се е готвела за него. Чудесно умееха да празнуват родителите ни някога.
Аз съм се разхождал наперено в кръг, с тези мои тънки крака и противните кръгли очилца и с онова мое някогашно самочувствие: аз бях цар Виктор.
(Така каза Георг Хених.)
Защо се ровя в стари книжа? Нищо не може да се открие в тях. Семеен герб, да кажем, благородническа титла или поне корените на моя род да се губеха някъде назад във вековете, да си заслужава да бъркам из квитанции, сметки и картички, облигации без покритие и съдебни решения. Но не.
Фамилията на майка ми е кулашка. Имотите - национализирани след Девети. Наистина в рода й има някакъв легендарен Постонкьо, който в началото на деветнадесети век извършил забележителен подвиг, май че счупил главата на един ага. Но затова няма никакви писмени доказателства.
Колкото до рода на баща ми - те са власи, дори не са даки, и съвсем не знаят откъде са дошли. (И накъде отиват.)
Така че основанията на Георг Хених да ме титулува "цар" не са от този характер.
Чета сега двете му последни писма и виждам, че в тях отново се обръща към мен така: "цар Виктор".
Георг Йосиф Хених.
Спомням си превитото под остър ъгъл от болестта на Бехтерев тяло, тресящата се от болестта на Паркинсон глава, ръцете с дълги, криви пръсти, покрити с кафяви петна и приличащи на два октопода, изпод които са излезли толкова майсторски цигулки.
Хених.
В онзи ден, преди двадесет и четири години, ти си лежал в сандъка (чам, явор? с какво разпределение на шарките? какъв процент на влажност?) - ти си лежал в прост сандък от грубо, немузикално дърво и си бил мъртъв.
Мъртъв.
Надявам се, че преди да те спуснат в гроба, са те опели в църквата, защото ти бе християнин. От лявата ти страна, мъртва като теб, е лежала цигулката за господ, венецът на деветдесетгодишния ти живот. Този извънмерен, несъразмерен, странен инструмент, който накара маститите ти ученици да обикалят дни наред мизерното ти мазе на улица "Волов", за да го видят. А след като го видяха - да цъкат с език, да се хилят и да подмигват.
Вероятно последните ти минути са били горчиви, старче.
Вероятно в отчаянието си ти - последният жив от фамилията Хених, си мислел, че смъртта завинаги ще заличи спомена за теб. И си бил прав.
Дали след като напусне този свят, човек продължава да живее в съзнанието на другите? Дали - както красиво е казано - духът на майстора се преселва в неговите ученици, а изкуството му - в тяхната памет и дело.
Повечето от твоите ученици са живи, но от устата им не може да се изкопчи думичка за теб. Ти си мъртъв.
Двадесет и четири години след смъртта ти никой не знае нищо за теб. Малкото, което знам аз, едва ли има нещо общо с твоето изкуство.
По-скоро то има нещо общо с мен.
Защото бях забравил кой съм!
Сега ми иде да извикам като юдейски цар - бедни Георг Хених, стани! Отговори: винаги ли нещата, които създаваме с най-голяма любов, единствените, които сме в състояние да създадем - които би трябвало да ни извисят, - ни носят присмех, горчилка и кикот?
Трябва ли в мъката си да обричаме тези неща на господ?
Видя ли го там, на небето, или си изгнил и цигулката е изгнила с теб?
За какво си се досещал, когато започна да работиш този непобиращ се в рамките на занаята инструмент?
Георг Хених, на цар Виктор му се плаче. Позор. Мир на праха ти."

Просмотров: 616 | Добавил: jivi | Рейтинг: 5.0/3
Всего комментариев: 0
Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]
Вход на сайт

Поиск

Календарь
«  Април 2009  »
ПнВтСрЧтПтСбНд
  12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930

Друзья сайта
  • Официальный блог
  • Сообщество uCoz
  • FAQ по системе
  • Инструкции для uCoz