15:37 Аз мога |
 Тази сутрин се загледах в настолния календар на бюрото ми в офиса. На всяка страница за съответния месец има картина с пейзаж от някое красиво място в България, обозначени са всички празници и е посочена зодията, която започва през този период. Съответно за януари това е Водолей. Аз не вярвам в зодии и не чета хороскопи, но сега ми направи впечатление девиза, който се отнася за нея. Девизът е "Аз мога" и според мен подхожда на всеки човек, независимо от зодията му. Сякаш да подсили силата на тези две думи на страницата има пейзаж от Пирин или Рила - един гордо извисяващ се връх, който те подканва да го изкачиш. Така ми дойде идеята всеки месец да прилагам и развивам в живота си девиза, който са написали на листа от календара независимо, че според астрологията зодията ми е съвсем друга. Обикновено човек посреща Новата година с големи планове и мечти, които се надява да изпълни през следващите 12 месеца и точно нагласата "Аз мога" е добро начало, с което да пристъпи към действие.Изграждане на увереност в себе си е едно от най-важните качества, които човек трябва да възпита в себе си. Ако е имал щастието да има родители, които са стимулирали това, е добре. Но дори и в по-късен етап от живота това може да се научи стига човек да поиска и да намери отправната точка към своя връх. Една такава точка е да си повторя по-често израза: "Аз мога!" и с тази увереност да върви напред и нагоре.
Не случайно знаменитият Хенри Форд е казвал: "Търся много хора, които да имат безкрайния капацитет да НЕ знаят какво НЕ може да бъде направено."
Вярвайте, че всичко е възможно, и нека бъдем победители и през този ден!
Светът принадлежи на онези, които могат!
Знам и Мога
приказка от Елин Пелин
Всред тъмния и непристъпен планински проход от векове стоеше голяма скала. Нищо не смущаваше нейното каменно спокойствие. През нейната непроходима държава рядко минаваше човек. Птици кацаха по острите й върхове. В пещерите й намираха убежище диви зверове. Тя се гордееше, че беше покровителка и пазителка на планинския проход. Само дълбока река бе пуснала да минава далече под нея и беше й дала да шуми и бухти, колкото си иска. Но един ден се случи нещо особено. Чуха се далечни гърмежи. Въздухът потрепера. Ехото се заблъска между баирите и като дълбока кашлица задави прохода. Реката спря шума си и се ослуша. Подплашени птици се разбягаха и се вдигнаха високо. Диви животни изпълзяха из пещерите си и побягнаха към върховете. — Какво става? — рече на себе си с голямо спокойствие скалата и се ослуша. Някъде в равнището под нея живееше стар гущер. Той се измъкна от дупката си, ослуша се и каза: — Става нещо страшно. Навярно идат великаните… — Кои великани? — попита спокойно скалата. — Чул съм от деди и прадеди — каза старият гущер, — че на земята живеят някъде двама великани. Единият се казва Знам, другият — Мога. Те двамата са водачи на хората. Силни и непобедими са те и всичко им се покорява. Те пробиват дупки в земята и вадят от сърцето й сила и огън. Те минават през океаните. Те са направили железни чудовища и им дават сила, като я взимат от душата на водите. За доброто на своите братя — хората — те правят всичко. Когато Знам намисли нещо, той казва само една дума — „трябва". Мога казва „ще бъде". И всички хора се втурват да изпълнят желанието им. Моите деди ми са казвали, че някога Знам и Мога ще минат и през нашите места. И всичко тук ще се преобрази. И от тая скала, под която ние живеем, може би няма нищо да остане. Гущерът млъкна. Скалата глухо се засмя. — Аз съм непобедима — каза тя. — Аз, която подпирам планината с моята голяма каменна снага, съм непобедима. Аз се опирам дълбоко до сърцето на земята и там е моята страшна опора. Моята каменна сила е неразбиваема! В това време, когато гущерът и скалата се разговаряха, отново се чу страшен гръм. Разтрепераха се баирите от страшното ехо. И ето че през храстите и сипеите се зададоха с уплашен бяг зайци, лисици, змии и гущери. Те тичаха и викаха: — Бягайте, идат!… — Кой иде? — попита старият гущер един друг стар гущер, който едвам пълзеше по сипея. — Идат Знам и Мога. — Свършена ти е работата! — каза старият гущер на скалата. — Благодаря ти, че толкова години дава убежище на мене, на децата и на внуците ми. Сега и аз бягам вече. Скалата спокойно се изсмя. Изведнъж храстите и сипеите по стръмнините наоколо почерняха от хора. Те вървяха бързо и с вик нападаха гордата скала. Но тя остана невъзмутима. На върха й застанаха двама, които вървяха най-напред. Това бяха Знам и Мога. Знам каза: „Трябва." Мога каза: „Ще бъде." Страшни удари се посипаха по тялото на могъщата скала. Закълцаха я остри железни човки, бързо и равномерно. Но нейното тяло бе твърдо и устойчиво. От тия удари тя усети слаби сърбежи, които дори удоволствие й направиха. Но скоро тя усети, че остри железа се вмъкваха към сърцето й. Тогава тя изтръпна и попита: — Знам и Мога, какво искате от мене?… — Ти ни пречиш — каза Знам. — И затова ще те премахнем оттука — каза Мога. — Човешки път ще мине през твоето място. — Ами аз къде ще отида? — каза уплашена скалата. — От твоите късове ще подградим стена да подпира пътя и да пази реката. — Значи, аз ще изпълнявам пак старата си служба — да подпирам? — Да! — каза Знам. — Да! — потвърди Мога. |
|
|
| Всего комментариев: 0 | |