Главная » Статьи » Семейство и дом

«Богат татко, беден татко. Уроците за парите, на които богатите учат децата си, а бедните и средната класа – не»
Повечето от нас са възпитани да смятат, че алчността или желанието са нещо лошо. “Алчните хора са лоши хора” - повтаряше майка ми.
Всички обаче крием в себе си копнеж да имаме хубави неща, нови или вълнуващи неща. И за да държат под контрол това желание, родителите често го потискат със създаване на чувство за вина.
- Мислиш само за себе си. Не знаеш ли, че имаш братя и сестри? Този бе един от любимите похвати на мама.
- Какво искаш да ти купя? - Това пък беше баща ми. - Да не мис лиш, че сме направени от пари? Или смяташ, че парите растат по дърветата? Ние не сме богати, както знаеш.
В подобни случаи най-вече ме впечатляваха не думите, а гневът, който ги съпровождаше.
Използваше се и следната тактика;
- Аз си жертвам живота, за да ти купя нещо. Купувам ти го, защото аз самият като дете никога не съм имал всички тези предимства.

Имам един съсед, който е в много тежко финансово състояние, но не може да си прибере колата в гаража, тъй като той е пълен с играчки за децата му. Тези глезльовци имат всичко, което пожелаят.
Не искам да разберат какво е да искаш нещо, а да не можеш да го получиш - повтаря всекидневно съседът. Не е заделил нищо нито за обучението им, нито за своето пенсиониране, но децата му притежават всички възможни играчки. Неотдавна се сдоби с нова кредитна карта и заведе децата си да посетят Лас Вегас.
Правя го за малките - заяви с мъченически тон той.
Богатият татко забраняваше да се произнасят думите: “Не мога да си го позволя.” А вкъщи чувах само тях. Вместо това богатият татко изискваше децата му да си задават въпроса: “Как мога да си го позволя?” Твърдеше, че изказването: “Не мога да си го позволя” затваря съзнанието. То не трябва да мисли повече. “Как мога да си го позволя?” обаче отваря ума. Принуждава го да мисли и да търси отговори.
Но най-вече смяташе, че думите “Не мога да си го позволя” са лъжа. И човешкият дух го знае.
- Духът на човека е много, много мощен - обичаше да казва той. - Той знае, че може да направи всичко.
Мързелът на ума, който твърди: “Не мога да си го позволя”, предизвиква изгубването на война вътре в нас. Духът се ядосва и мързеливият ум трябва да защитава тази лъжа. Духът крещи:
Хайде, да вървим в спортната зала и да потренираме. А мързеливият ум отвръща:
0, днес имах наистина много работа и съм уморен. Човешкият дух заявява:
Писна ми да живея в мизерия. Хайде да забогатеем. На което мързеливият ум отговаря:
- Богатите са алчни. Освен това разправиите са прекалено големи. И е рисковано. Може да загубя пари. И без всичко това вече работя прекалено много. На работа ме претрупват със задачи. Виж само колко работа ме чака тази вечер. Шефът иска да я приключа до сутринта.
“Не мога да си го позволя” поражда също така тъга. Чувство за безпомощност, което води до обезверяване и дори до депресия. Или апатия. “Как мога да си го позволя?” отваря вратата към възможностите, възбудата и мечтите. Затова богатият татко не се вълнуваше от това, което искахме да купим, а от създаването на творчески ум и динамичен дух с “Как мога да си го позволя?”.
Рядко даваше нещо на Майк или на мен, но задължително питаше:
- Как можеше да си го позволите?
Тук се включваше и колежът, за който си плащахме сами. Той не се интересуваше от целта, а от процеса за постигане на целта, на това искаше да ни научи.
Проблемът, който усещам днес, е че милиони хора се чувстват виновни заради своята алчност. Това е стара настройка от детството им. Желанието да имат най-хубавите неща, които предлага животът. У повечето хора на подсъзнателно ниво е създаден стереотип, който ги кара да казват: “Не мога да имам това.” Или пък: “Не мога да си го позволя.”
Решението ми да се измъкна от омагьосаната въртележка на плъховете бе изразено само с един въпрос:
- Как мога да си позволя да не работя никога повече?
И умът ми започна да предлага отговори и решения. Най-трудното беше да се преборя с догмата на биологичните ми родители, “Не можем да си го позволим”, или “Престани да мислиш само за себе си”. Имаше още много подобни твърдения, чиято цел бе да създадат в мен чувство за вина и в резултат да потиснат алчността ми.
И така, как да се преборим с мързела? Отговорът е: с малко алчност. Да вземем играта “Какво ще ми донесе това?” Човекът пита:
- Какво ще ми донесат здравето, сексапилът и хубавата външност? Или:
- Какъв би бил животът ми, ако не трябва да работя никога повече?
Или пък:
- Какво бих правил, ако имах всички пари, от които се нуждая? Без малко алчност, няма желание за притежание на нещо по-добро, нито прогрес. Светът прогресира, тъй като всички желаем по-добър живот. Новите изобретения се правят, защото желаем нещо по-добро. Ходим на училище и залягаме в учението, защото искаме нещо по-добро. Затова винаги, когато усетите, че избягвате нещо, което би трябвало да направите, просто си задайте въпроса: “Какво ще ми донесе това?”
Бъдете малко алчни. Това е най-доброто лекарство срещу мързел. Спомнете си какво каза Майкъл Дъглас във филма “Уолстрийт”: “Алчността е добро нещо”. Прекалената алчност обаче, както и всичко прекалено, не е добро качество.
Богатият татко го изричаше по друг начин:
- Чувството за вина е по-лошо от алчността. Тъй като вината ли шава тялото от неговата душа.


Источник: http://bogatstvo.net/?p=193
Категория: Семейство и дом | Добавил: jivi (23.12.2008) | Автор: Робърт Кийосаки
Просмотров: 1248 | Рейтинг: 4.0/1
Всего комментариев: 0
Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]