Четвъртък
17.08.2017
11:53
Приветствую Вас Гость
RSS
 
Моите зимни вечери...
Главная Регистрация Вход
Каталог статии »
Меню сайта

Категории раздела
Ако си тъжен [33]
Време за губене [19]
Градове и страни [20]
Детски кът [17]
Здраве и красота [33]
История [12]
Кулинарна тетрадка [23]
Култура и изкуство [26]
Литература [41]
Личности [27]
Образование [23]
Общество, Политика [30]
Психология [23]
Растения и животни [10]
Семейство и дом [30]
Технологии [28]
Философия [23]
Християнство [45]
Шеги и анекдоти [32]
Коледа и Нова година [50]

Статистика

Онлайн: 2
Гости: 2
Потребители: 0

Главная » Статьи » Литература

Стихове от Камелия Кондова
Приятели

Аз пред тях не разтягам във фригидна усмивка лицето си.
Няма шумни наздравици - само тихо приятелско пиене.
Току хукна навън - да изпратя по някой сърцето си.
И отново се връщам - от лъжата да ме измият.
Не споделям със тях споделените нощи със слабите.
По очите ми виждат, че отново е рухнала кулата.
И тогава са светло добри и прошарено млади.
И ме милва гласът на тяхното нежно безумие.
Сто години се каня, и дай боже, веднъж да им кажа -
в някой облачен ден, със копнежа по слънчева песен :
Те са мойта забравена, затова пък убийствено важна,
великанска причина да твърдя, че светът е чудесен.

***

ТОЙ

Животът снощи зверски се напи.
/Със всички извинителни причини./
така поне преминахме на "ти" -
дистанцията се скъсява с вино.

На първа фаза беше страшно мил:
Недей, любов, не се хаби напразно...
Не става Аполон от крокодил...
повяхнали цветя не правят празник...

На втора фаза, вече свил юмрук:
ти докога така ще ме живееш!
Споделяш ме с поредния боклук -
без мисъл, без сърце. И без идея!

На трета фаза и прегърнал стол,
животът със езика си преплетен
изфъфли, че човек се ражда гол
- росата по тревата да усети.

И после падна под една дъга
/от виненки - навместо пеперуди/.
Усмихнат като детството заспа.

Проклета да съм, ако го събудя!

***

6-ти март

Бащата на синът ми си отиде.
Не знам дали във Ада или в Рая.
Не знам дали пронизан от обида
или простил на себе си...Но зная,
че тази нощ детето ми пътува
със влака в единайсет и половина
към гроба му. Но не да се сбогува,
а да се срещнат - равни по години.
По всичките пропуснати години,
в които са се сещали за кратко -
единият - за думичката "сине",
а другият - за думичката "татко".
Голямо е момчето ми, голямо.
Но зная, че смъртта е по-голяма.
Усещам как расте и става рамо.
И за вината просто въздух няма.
И се облягат двама невиновни
един на друг - с последната човечност.

Синът ми - вече с правото на спомен.
баща му - вече с правото на вечност.

***

На Самуил (или ревниво 2 след 20 години)

Как да ти кажа колко си мъничък,
като ти стигам до рамото!
И затревясвам - зелена и тъничка,
щом питаш:"Добре ли си,мамо?"
С мойте очи,но със твойта тревога
до спирката ме изпращаш.
Сякаш е прошка. И сякаш е "сбогом".
Сякаш започваш да плащаш
данъка "детство"със зверски лихви.
И плащайки ,се усмихваш:
"Ти ме научи да чувам тихото..,
ще плащам, за да е тихо..."
И ми се губи всичката сила
пред твоята мъжка смелост.
Вече не мога да те закрилям -
ни писмено, ни на дело.
Вече е време да се страхувам.
По-рано просто не смеех.
И аз тогава "на стоп " пътувах.
И се завръщах фея.
Твоята фея в Твоята стая -
над твойто детско креватче.
И ти разказвах щастливи краища,
сякаш ми беше...братче.
И те подхвърлях до небесата -
сякаш ми беше кукла.
Днес ми я водиш - тя е Жената,
с моите бивши букли.
С Нейните букли,прости ревността ми.
Откак те има -я нося.
Но я затрупвам във празнодумия -
да не осъмна просяк.
Няма да прося щастливи събития.
Стига ми,че си пристигнал.
И твойта Америка е открита.

И на дела. И на книга.

***

Кръводаряване

На Гриша и Слави

Мама живее с кръвта на мойте приятели.
Не е върколак, просто така се наложи...
Те си оголиха вените, бяха разпятие -
светеха в свойте грешни човешки кожи.
Първо попълвахме стриктно със тях формулярите.
Питаха даже със колко жени приблизително...
Кой да ти помни...и как да им сметна цигарите,
водките, книгите - но за книгите не ни питаха...
Мама прогледна с кръвта им и се разплака:
Господи, тези мъже уж са в себе си, а са в странство!
Няма ли кой да ги измъкне от мрака.
-Няма кой,мамо. Мракът е лично пространство.
Мама живее със мрака на мойте приятели.
И защото е мрак, вече светят и нейните вени.
Вече не спори с идеята за разпятието.
Носи си кръста, че е една от спасените.


Источник: http://разни източници
Категория: Литература | Добавил: jivi (15.12.2008) | Автор: Камелия Кондова W
Просмотров: 2765 | Рейтинг: 3.7/3
Всего комментариев: 0
Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]
Вход на сайт

Поиск

Друзья сайта
  • Официальный блог
  • Сообщество uCoz
  • FAQ по системе
  • Инструкции для uCoz