Главная » Статьи » Литература |
Стихове от Камелия Кондова
Приятели Аз пред тях не разтягам във фригидна усмивка лицето си. Няма шумни наздравици - само тихо приятелско пиене. Току хукна навън - да изпратя по някой сърцето си. И отново се връщам - от лъжата да ме измият. Не споделям със тях споделените нощи със слабите. По очите ми виждат, че отново е рухнала кулата. И тогава са светло добри и прошарено млади. И ме милва гласът на тяхното нежно безумие. Сто години се каня, и дай боже, веднъж да им кажа - в някой облачен ден, със копнежа по слънчева песен : Те са мойта забравена, затова пък убийствено важна, великанска причина да твърдя, че светът е чудесен. *** ТОЙ Животът снощи зверски се напи. /Със всички извинителни причини./ така поне преминахме на "ти" - дистанцията се скъсява с вино. На първа фаза беше страшно мил: На втора фаза, вече свил юмрук: На трета фаза и прегърнал стол, И после падна под една дъга *** 6-ти март Бащата на синът ми си отиде. Не знам дали във Ада или в Рая. Не знам дали пронизан от обида или простил на себе си...Но зная, че тази нощ детето ми пътува със влака в единайсет и половина към гроба му. Но не да се сбогува, а да се срещнат - равни по години. По всичките пропуснати години, в които са се сещали за кратко - единият - за думичката "сине", а другият - за думичката "татко". Голямо е момчето ми, голямо. Но зная, че смъртта е по-голяма. Усещам как расте и става рамо. И за вината просто въздух няма. И се облягат двама невиновни един на друг - с последната човечност. Синът ми - вече с правото на спомен. баща му - вече с правото на вечност. *** На Самуил (или ревниво 2 след 20 години) Как да ти кажа колко си мъничък, като ти стигам до рамото! И затревясвам - зелена и тъничка, щом питаш:"Добре ли си,мамо?" С мойте очи,но със твойта тревога до спирката ме изпращаш. Сякаш е прошка. И сякаш е "сбогом". Сякаш започваш да плащаш данъка "детство"със зверски лихви. И плащайки ,се усмихваш: "Ти ме научи да чувам тихото.., ще плащам, за да е тихо..." И ми се губи всичката сила пред твоята мъжка смелост. Вече не мога да те закрилям - ни писмено, ни на дело. Вече е време да се страхувам. По-рано просто не смеех. И аз тогава "на стоп " пътувах. И се завръщах фея. Твоята фея в Твоята стая - над твойто детско креватче. И ти разказвах щастливи краища, сякаш ми беше...братче. И те подхвърлях до небесата - сякаш ми беше кукла. Днес ми я водиш - тя е Жената, с моите бивши букли. С Нейните букли,прости ревността ми. Откак те има -я нося. Но я затрупвам във празнодумия - да не осъмна просяк. Няма да прося щастливи събития. Стига ми,че си пристигнал. И твойта Америка е открита. И на дела. И на книга. *** Кръводаряване На Гриша и Слави Мама живее с кръвта на мойте приятели. Не е върколак, просто така се наложи... Те си оголиха вените, бяха разпятие - светеха в свойте грешни човешки кожи. Първо попълвахме стриктно със тях формулярите. Питаха даже със колко жени приблизително... Кой да ти помни...и как да им сметна цигарите, водките, книгите - но за книгите не ни питаха... Мама прогледна с кръвта им и се разплака: Господи, тези мъже уж са в себе си, а са в странство! Няма ли кой да ги измъкне от мрака. -Няма кой,мамо. Мракът е лично пространство. Мама живее със мрака на мойте приятели. И защото е мрак, вече светят и нейните вени. Вече не спори с идеята за разпятието. Носи си кръста, че е една от спасените. Источник: http://разни източници | |
Просмотров: 3777 | |
Всего комментариев: 0 | |