Понеделник
21.08.2017
21:45
Приветствую Вас Гость
RSS
 
Моите зимни вечери...
Главная Регистрация Вход
Каталог статии »
Меню сайта

Категории раздела
Ако си тъжен [33]
Време за губене [19]
Градове и страни [20]
Детски кът [17]
Здраве и красота [33]
История [12]
Кулинарна тетрадка [23]
Култура и изкуство [26]
Литература [41]
Личности [27]
Образование [23]
Общество, Политика [30]
Психология [23]
Растения и животни [10]
Семейство и дом [30]
Технологии [28]
Философия [23]
Християнство [45]
Шеги и анекдоти [32]
Коледа и Нова година [50]

Статистика

Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Главная » Статьи » Коледа и Нова година

Орехи
Бяла, ослепително бяла бе Коледата на моето детство. Идваше със снежни вихри и си отиваше сред дълбоки преспи, под които едва чакаха да се събудят и извият нагоре нежни стъбла на кокичета.
 
Помните ли как снегът тежеше на стрехите, как правеше калпаци на комините, онзи, дебелият, истински сняг - чистият, белият...
 
Ние нямахме елха вкъщи, нашата растеше в двора. Снежинките кацаха между клонките и вечер я правеха да изглежда сребриста. Не бяхме богато семейство. Всъщност нямахме пари за много-много играчки и гирлянди. Но кой не помни аромата на питката с паричката, на сармите и ошава, на орехите и канелата... Къщата, трапезата и сърцата ни бяха пълни до пръсване с Коледа.
 
Бях във втори клас, когато дядо ми подари за празника Андерсеновите приказки. Не просто книгата, а целият им свят. Влюбих се в него. Излизах да играя на улицата, край нашата елхичка и се оглеждах наоколо – дали няма да мине Снежната кралица? Бяла, стройна и хубава. Копнеех да я зърна.
 
В един от празничните дни играех на улицата със старото си яке, смешна шапка и джоб, пълен догоре с орехи.
С другите деца ги чупехме с камъни направо на асфалта и ги деляхме по братски. Вече се стъмваше, но още не исках да се прибирам. Вдигнала глава, гледах как от звездите се сипят снежинки. Една фигура се зададе по улицата и когато приближи съвсем, видях, че е учителката ми, „другарката Илиева”, която живееше в същия квартал. „А! Ти какво правиш вън, на студено?”, изненада се тя. Поспря до мен, приклекна леко, за да се взре в лицето ми – бе силно късогледа. „Нищо”, измънках и от смущение прибрах ръце в джобовете си. Пръстите ми напипаха орехите и извадих един. „Заповядайте, другарко Илиева!”, додадох, вече червена от срам. Благодаря”, засмя се тя и взе ореха. Бръкна в чантата си и извади един шоколадов бонбон в сребърен станиол - „И аз ще те почерпя”, каза. Грабнах бонбона и го сложих в уста. „Колко хубава елха имате”, погледна я учителката. „Не е хубава - отвърнах аз - няма нито една играчка”. Тя понечи да се изправи, но спря, държейки ореха в ръка, и протегна към мен другата: „Дай ми станиола от бонбона ти”. Подадох й го - смачкано парченце. Тя го заглади леко и го уви около ореха. Протегна изпъната длан и върху нея вече лежеше изящна мъничка сребърна топка. „Виж - засмя се жената – ето ти една играчка за елхата”. После ме погледна с късогледите си очи и рече – „Най-хубавите неща на този свят са безплатни”. Сви отново длан и тънките й пръсти скриха ореха: „И невидими”, прошепна тя.
 
Оттогава минаха толкова много години. И толкова много Коледи... Все си мислех, че онази, Коледата от моето детство, няма да се върне. Все се питах къде останаха дълбоките преспи и калпаците от сняг по комините, времената, когато играехме навън на пързалката, мечтаехме и гледахме звездите, а дядовците ни - неуки и с мазолести длани, ни подаряваха книги с илюстрации.
 
Но вчера минах случайно през стария ми квартал. В един двор възрастна, белокоса жена метеше снега с леки движения. Отминавах, когато тя ме извика по име. Бе „другарката Илиева”, все тъй усмихната, но вече с големи очила и безброй бръчки. Никога нямаше да я позная. Честитихме си Коледа, поговорихме за това-онова. Каза ми, че живее съвсем сама, но на Бъдни вечер меси питка с паричка. Къса я на парчета и ги нарича на синове, на внуци, на приятели, отдавна излезли от къщата и дори от живота й. После се обажда по телефона, за да им каже в кого се е паднал късметът...
Бързах да се сбогувам, защото бе студено, но тя ме спря, мушна се в къщичката си и след малко излезе оттам с пълни шепи. „Знам, че обичаш орехи”, каза, и ги изсипа в ръцете ми.
 
И тогава се взрях отново в лицето й. След толкова години бях я открила и стоях пред нея - Снежната кралица. С бели коси и топли длани, жива и истинска.
И сега ми липсват преспите със задъхания растеж на кокичета отдолу, но знам със сигурност, че чудесата са наоколо. Всяка снежинка, всеки топъл жест и дума, всяка Коледа, всеки вид любов – са безплатни и невидими.
 
разказът е отличен с първо място от конкурса "Коледата на моето детство" на сайта ludimladi.bg
 


Источник: http://www.ludimladi.bg/index.php?p=view&aid=718
Категория: Коледа и Нова година | Добавил: jivi (21.12.2011) | Автор: Светлана Георгиева
Просмотров: 544 | Рейтинг: 5.0/1
Всего комментариев: 0
Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]
Вход на сайт

Поиск

Друзья сайта
  • Официальный блог
  • Сообщество uCoz
  • FAQ по системе
  • Инструкции для uCoz