Сряда
22.11.2017
10:58
Приветствую Вас Гость
RSS
 
Моите зимни вечери...
Главная Регистрация Вход
Каталог статии »
Меню сайта

Категории раздела
Ако си тъжен [33]
Време за губене [19]
Градове и страни [20]
Детски кът [17]
Здраве и красота [33]
История [12]
Кулинарна тетрадка [23]
Култура и изкуство [26]
Литература [41]
Личности [27]
Образование [23]
Общество, Политика [30]
Психология [23]
Растения и животни [10]
Семейство и дом [30]
Технологии [28]
Философия [23]
Християнство [45]
Шеги и анекдоти [32]
Коледа и Нова година [50]

Статистика

Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Главная » Статьи » Ако си тъжен

Love actually
Това е разказ за двама човека, които живяха малко по-малко от век заедно, преди смъртта да навести единия от тях.
За моите старци (наричани с обич деди и бабче) и времето прекарано с тях, както и за техните житейски уроци, с които аз се научих да живея.
Пиша това, защото от мъка не знам какво друго да направя. Пиша го, за да мога винаги да погледна и да си спомня хубавите моменти...
Нека се знае, че през своя път досега познах Доброто в най-чистият му вид, благодарение на тях.
Дай Боже всекиму!

Родили се през 20-те години на XXв. с 3 години разлика в полза на дядо. Двамата са отраснали сираци, учили са до 8-ми клас (тогава са го наричали "отделение") и са се оженили рано. Баба е била на 16г., когато се е събрала с дядо. Не са имали нищо - само гола земя и собствените си ръце. След време дядо е започнал работа, като е доставял с каруцата храна на единствената тогава детска градина, а баба е работела в една ферма с крави. Всеки ден в 3 сутринта заедно тръгвали за полето - отглеждали основно жито, царевица, лозя. Носели са мотиките на рамо, сърповете в ръка, вървели боси и били щастливи. Пиели са вода от стомна и пеели, докато работели.
Наравно с работата и ежедневните проблеми са започнали строеж на къща. В нея са израснали 4 поколения, сплотени от общото семейно огнище и красивите български традиции.
Родили им се 2 момичета, които кръстили на майките си. Успели да изучат дъщерите си и всяка от тях поела по своя път. И двете се оженили на 500км от родния си дом, създали семейства и се установили за постоянно. Но те двамата винаги им помагали, грижели се за внучетата си през лятото и ги обичали повече от всичко.
Едно от внучетата им (моята майка) се е върнала в родния град на баба и дядо, и е създала семейство тук. Както казваха и двамата - "Къде и да одиш, чедо, дома да се прибереш... Не заборавяй от дека си тръгнала..."
***
От 6 до 9-годишна съм живяла с тях. Тогава осъзнах две неща: каква е мечтата ми, която в последствие с много труд успях да сбъдна и колко важно е човек да "усеща" природата.
Спомените за утрините при моите старци са винаги свързани с прясна люцерна, потопена в роса, скачащо куче зад оградата и кукуригащ петел...
Гледах дядо как рано-рано храни животните, а в съзнанието ми се е запечатало как им говори и как ги гали. Ходили сме двамата заедно да пасем козите, учил ме е как да кося с коса, как да роня царевица и да впрягам коня. Това за мен беше като вълшебство, животът ни заедно беше като магия. От баба се научих на уважение към възрастните хора и на добро. Тя е ангел. Винаги ме е окуражавала да следвам пътя си и всеки път като я видя, неизменно ми повтаря думите, които си спомням винаги, когато ми се иска да захвърля всичко постигнато: "Дръж здраво, чедо. Учи, що я знам кво е да немаш."...
Тя ме научи как да меся хляб още преди да тръгна в първи клас. Научи ме да плета и да паля огън. Благодарение на нея разбрах, че физическата работа не е бреме. Тя облагородява и сплотява хората.
Спомням си как с нея напролет правехме лехи и садяхме пипер, домати, моркови, краставици. Имахме лозя и овощни дръвчета. Всяка сутрин баба ми правеше закуска - я мекички, я домашно приготвени сладки с мармалад. После поливахме градината.
Обожавах, когато в следобедните часове отивах с тях на полето да берем царевица. Слънцето прежуряше, а уханието на прясно окосена трева изпълваше душата ми с неназовано прекрасно чувство... Може би така се чувства човек, които е в мир със себе си и с природата...
Прибирахме се в късния следобед с пълна каруца с царевица. Цялата махала се събираше, за да помогне с обелването на шумата. Като на седянка по-възрастните жени пееха песни, аз слушах и мечтаех. По-късно им помагах да връзваме кочаните във форма на палатка (или както му казват още - "на кръст"), аз сядах вътре и дълго се взирах в небето, докато се свечери и засвирят щурчетата. На Сирни Заговезни дядо ми правеше оратницата, палеше огъня пред къщата и се смееше от сърце на опитите ми "да прогоня злото", размахвайки бясно "оръжието си".
Вечер се събирахме на трапезата, хранехме се с омесен хляб и домашно кисело мляко. Баба пееше "Облаче ле бяло" и плетеше, а дядо притваряше очи и се усмихваше. Никога няма да забравя тази усмивка... Тя беше като безмълвна благодарност към Бог, че е постигнал всичко с трудолюбие и най-вече, че ще остави нещо след себе си за "дечурлигата".
Никога не са се карали с баба и само веднъж в живота си се е напивал. Дядо не викаше и не удряше. Винаги спеше на обяд, нахлупил каскета си.
Ръцете на дядо бяха с широки длани и дълги пръсти. Имаше красиви пъстри очи, които сякаш винаги се "смееха", а челото му бе набраздено от дълги, изящни бръчки. Обичаше да ме изненадва с гъделичкане и притежаваше страхотно чувство за хумор. Той ме научи на химна и таблицата за умножение.
Научи ме да обичам българското и никога да не се отказвам, без значение колко е трудно.
...
Боли ме толкова много при всички спомени за него... Последните 7г. беше на легло. Получи безброй много леки инсулти, заради които понякога не можеше да ме познае, като ме види... Не му се сърдя...
Сега гледам баба как го търси, защото понякога забравя, че вече го няма, и сърцето ми се къса... Тя има същите пъстри очи като неговите, но те ще са скръбни и разплакани до края...
Баба и дядо бяха една душа в две тела. Бяха пример за истинска обич и едно почти детинско приятелство.

Искаше ми се да бях до деди в последния му час и да можех да му кажа колко много го обичам...
Липсва ми ужасно много...
Времето не лекува.
Всяка вечер очаквам, че ще дойде в съня ми... Но него го няма.
 


Источник: http://damned.blog.bg/drugi/2011/01/13/04-52.666819
Категория: Ако си тъжен | Добавил: jivi (15.02.2011) | Автор: Damned W
Просмотров: 586 | Комментарии: 1 | Рейтинг: 5.0/1
Всего комментариев: 1
02.01.2014 Спам
1. Безименна
Живка,
Вие разказахте моя живот с моите баба и дядо! Потренеса съм и не знам какво да напиша. И в моята история единия от двамата си тръгна след шестдесет годишен брак и отгледани деца и внуци - баба ни напусна преди седем години, но винаги когато погледна очите на деди я виждам....
А сега е Нова година! Пожелавам си да ги помним винаги в сърцата си и до края на живота си да подражаваме на тяхната мъдрост, чистота и детска простота!

Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]
Вход на сайт

Поиск

Друзья сайта
  • Официальный блог
  • Сообщество uCoz
  • FAQ по системе
  • Инструкции для uCoz