Наистина ли си на двадесет и осем!

Наистина ли, млад и омагьосан
От своята любов необяснима
Гладуваш във оная люта зима
И правиш триста върли поразии
На българските влашки чорбаджии
И пиеш вино и захвърляш чаши
По хилядите патриоти наши,
Дето могат само да говорят
И не могат само да се борят.

А ти си млад, на двадесет и осем.

Но в теб въпроси страшни се кръстосват,
Във теб изгаря и във теб се ражда
Космична мъка и космична жажда
И ти, прогледнал чак отвъд, далече,
Мълчиш и пишеш сам: "Настане вечер…”

 

А ти си нежен и сантиментален
Във този век ужасен и брутален.
Навярно там, на другата планета,
Ти би възпявал своята Венета,
Не би така отчаяно се люшкал
Между стиха и сабята хайдушка,
Защото няма никаква причина
Освен една със името Родина.

Кажи ми в таз борба тъй страшно кратка
Наистина ли и смъртта е сладка
И там, сред пролетните горски листи
Наистина ли ти не се замисли
Поне за миг, поне за малко време,
Че жив ще бъде онзи, който дреме,
А ти ще бъдеш мъртъв и безчувствен,
И после вълк…
И самодивски устни…

 

Не! Ти си мислил.
Ето писъмцето,
Което почва с "Мила ми Венето…”,
Което свършва не с вик, не с дума,
А с парещата песен на куршума.
И тази песен, чувствам, продължава
Да ни окриля или натъжава.
Макар и страшна и макар опасна,
Тя все пак е наистина прекрасна,
От смърт родена – тя е вече жива
И знам, абсурдно е, но е щастлива,
Защото няма никаква причина,
Освен една, със името
Родина…

1968 г., Недялко Йорданов