Символ на прекрасния месец май, божурът пленява сърцата на хора от различни кътчета на земята. Счита се, че божурът е универсален знак за просперитет и ако го имаме в градината си, независимо къде живеем, той ще привлича богатството.

Но никъде по света това прелестно цвете не се е ползвало, а това продължава и до днес, с такава любов и почит, както в небесната империя, както наричали в стари времена Китай. Там божурът се отглежда повече от 1500 години и е такова любимо цвете, каквото е хризантемата за японците и розата за европейците. Почитат го и бедни, и богати, и знатният мандарин и простият селянин. Галантният китаец, когато иска да достави особено удоволствие на младото момиче и да изрази любовта си към годеницата си, й подарява божур - ако тя го приеме, това означава, че без думи отговоря положително.

Червеното цвете се е превърнало във флорален национален символ, заел е своето място в китайския календар – на него е кръстен четвъртият месец от годината – с романтичното за нас име – Луната на божура.
При това да се занимаваш с отглеждане на божури в Китай се смята за благочестиво занятие, покровителствано от боговете и затова китайците го отглеждат с такова увлечение, с каквото холандците — своите лалета. И нерядко могат да се срещнат цели градини, засадени само с божури — най-различни сортове.

В древността това растение се славело със своите чудодейни свойства и се смятало за едно от чудесата на сътворението. Смятали, че злите духове изчезват от онези места, където расте божурът и че дори няколко малки парченца от него, нанизани на връвчица около шията, са достатъчна защита от дяволските настъпления.
По тази причина за произхода на самото цвете се разказват интересни поетични истории. Ето една от най-популярните.

Живял някога в един отдалечен град на Небесната империя млад учен, който се посветил на изучаването на божура.
Живеейки в уединение, само сред своите книги и божури, той се зарадвал много на посещението на една млада красива девойка, която без покана се появила на прага на дома му и помолила да й даде някаква работа. Съгласил се с удоволствие и останал приятно учуден, че тя се справя прекрасно с домакинството. Момичето му помагало да се грижат за божурите и двамата се разбирали чудесно.

Оказало се, че тя е с прекрасно възпитание, запозната с дворцовия етикет, пишела като учен, рисувала и съчинявала стихове и се превърнала в негов най-добър приятел.
От снизхождението, с което първоначално се отнесъл към нея, не останало нито следа. Младият учен бил пленен от нейната грация, красота и познания. Тя станала за него близко и необходимо същество.
Всичко вървяло добре. Младите хора се увлекли един от друг. Тя го слушала, изпълнявала всичките му желания, той й се любувал и я обичал.

Но изведнъж се случило нещо необикновено. По-всяка вероятност в желанието си да я направи своя жена, младият мъж поканил един жрец и съобщил на момичето за предстоящето посещение. Новината обаче вместо да я зарадва, я стреснала и тя изведнъж изчезнала някъде.
Напразно ученият я викал. Тя повече не отвърнала на неговия зов. Тогава разтревожен, огорчен, той се втурнал да я търси и минавайки по една тъмна пътека край къщата, изведнъж я забелязал как отминава като сянка. Той побегнал след нея, а тя побягнала от него.
Накрая той я настигнал, но в същия момент, когато искал да я хване, тя като че ли се залепила на стената и изчезнала в нея, заприличала по-скоро на рисунка върху стената и само устните й продължавали да се движат.
— Аз не ви отговарях — прошепнала тази сянка, — когато ме викахте, защото аз не съм човешко същество: аз съм духът на божура. Вашата любов ме топлеше, поддържаше човешката ми форма и за мен беше радост и наслада да Ви служа. А сега, когато дойде жрецът, той ще осъди Вашата любов към мен и затова аз не мога да приема своя предишен облик. Аз трябва да се върна при цветята. Простете ми, благодаря Ви за Вашето благоразположение, благодаря Ви за щастието, което ми дадохте.

Ученият стоял изумен. Колкото и да я убеждавал, както и да я умолявал, след тези думи образът на девойката все по-дълбоко и по-дълбоко потъвал в стената. Цветовете на рисунката, която тя сега представлявала, ставали все по-бледи, докато накрая изчезнали съвсем, без да оставят никаква следа.

От този ден нищо вече не било мило за младия учен. Той захвърлил своите книги, науката, и само когато гледал цъфналите божури, споменът за чудното същество, стопляло за кратко живота му, само мисълта за това, че може би в някой цвят на божур сега е незабравимата девойка, станали единственото му утешение в живота. Любувайки се на тяхната красота, той сякаш й се любувал, вдъхвайки чудния им аромат, като че ли чувствал нейната близост...