| Главная » Статьи » Християнство |
Покаянието е най-мощното лекарство
Тайнството на покаянието е ядрената сила, която ни поставя в царството Божие.
Но само, когато постоянно е в ума, в сърцата и в делата ни. Старецът Никон Светогорец разказва една интересна и поучителна история за чудодейното излекуване с негова помощ на парализирано дете. Той насочил родителите му за изповед към двама конкретни свещеници. Когато изповядате греховете си от петгодишната си възраст насам, и свещеникът ви позволи да се причастите, ме извикайте да говорим повторно, им казал, едва тогава ще дойда и ще вдигна на крака детето ви, била заръката на стареца. Родителите я изпълнили съвсем стриктно и когато прекрачили прага на дома си, застинали от изненадата, която ги очаквала – любимото им дете ги посрещнало на здравите си крака, без следа от парализа. Когато се обадили да благодарят на стареца, той им казал, че не детето им било болно, а те самите, че проблемът е в тях и затова първо те трябвало да оздравеят. И то чрез едно от най-силните лекарства – покаянието. Защото покаянието е една всемогъща и велика тайна, която може да свали Божията благодат от небето на земята и да изкачи човека във високите сфери на Духа. То е една „бомба”, според светогорския старец, която разтърсва, руши границите между видимия и невидимия свят и царството Божие се излива на земята, навлиза в живота ни. Именно и затова още в началото на Евангелието се казва: „покайте се, защото приближи се царството Божиe”. Дори покаянието на един обикновен, незначителен човек, на когото никой не обръща внимание, въздейства върху небето. Сам Бог ни го разкрива: „Казвам ви, че тъй и на небесата повече радост ще има за един каещ се грешник, нежели за деветдесет и девет праведници, които нямат нужда от покаяние” /Лука 15:7/. Ангелите се радват за каещия се грешник. Толкова голяма тайна и силно оръжие е покаянието. Затова един голям съвременен богослов казва, че Църквата е Тайнството на покаянието. Ето защо трябва да се стремим към него и да можем да казваме с решимост и вяра като блудния син: „ще се върна вкъщи, ще намеря баща си, ще коленича и ще му кажа – съгреших пред небето и пред тебе! Приеми ме!” Но това признание да означава също и да променим своето мислене и начина си на живот, да насочим ума си в правилната посока. И най-вече да проявим покаянието на дело, защото думите са въздух, напомня Никон Светогорец. Защото само делото показва дали покаянието ни е истинско или напразно, без плод. И то още сега, утре може да е късно. Така както някои от десетте девици в Библията отложиха това за бъдещето и заспаха, не дочакаха идването на Христос. Затова е необходимо да помним библейската заръка: „бъдете будни, защото не знаете часа”, т.е., имаме само настоящето, за да се покаем, утрешният ден е в Божиите ръце и не ни принадлежи. Той е безплоден. Покаянието, като всяко друго лекарство, също си има срок на годност и той изтича в часа на нашата смърт. Затова в молитвата преди Петдесетница се казва, че трябва да се върнем при Бога, преди да ни погълне земята. Бог винаги очаква, обаче, това да се случи, колкото се може по-рано, но ако много се забавим, загубва търпение. И тогава, освен дъжд, Бог изпраща и огън от небето и оставя враждебните народи да вразумяват вярващите. В този път на покаянието имаме много помощници, много примери, които да следваме, много духовни четива и наставници. И най-вече имаме молитвите, псалмите, Библията, Божието слово, което е ангелският хляб за гладната човешка душа. Още повече, че, освен глад за хляб и жажда за вода на земята, ще дойде и „жажда за слушане думите Господни”, както ни предупреждава библейският пророк./Амос 8:11/. Ще искаме да слушаме Божието слово, но няма да можем никъде да го намерим, защото ще е забранено. /срвн. Амос 8:12/. Затова старецът Никон ни насърчава да четем духовни книги, да се молим често, а молитвата „Господи, Иисусе Христе, помилуй ни!” да бъде винаги в ума ни, да се съсредоточаваме умствено в нея. Винаги трябва да я казваме на глас или шепнешком, според обстоятелствата. Защото за постоянстващите в нея, молитвата става сърдечна. Едва тогава всемогъщото Христово име ни помага да го постигаме. А когато умът ни странства, сме загубили играта и битката с дявола. Но когато вземем лекарството на покаянието и отецът ни прочете опростителната молитва, дяволът знае, че ни е загубил. Затова ни оставя да правим всичко друго, освен едно – да се изповядаме. Защото изповедта е смирение и искрено признание за най-малките ни грехове. И една истинска потребност да пеем не само през Великия пост: „Отвори ми вратите на покаянието, Животодателю…”. Както и да се молим като стареца Никон, тези врати да се отворят за всички нас в този живот, за да влезем през дверите на рая в царството Божие. Св. Максим Изповедник казва, че ако някой не съгреши с ума си, никога няма да съгреши на дело. Това е така, защото всеки грях първо се заражда в ума, но ако там не го приемем, никога няма да го извършим на дело. Цялата война е в нашия ум и цялата битака е за него. Там, където е умът ни, там трябва да бъде и тялото ни. В противен случай, накрая тялото ще отиде там, където отива умът. Ако не очистим ума си, казва геронда Никон, нищо няма да можем да направим. Само с покайния ум можем да повлияем и на себе си, и на света около нас. По друг начин не можем да променим другите, а само като променим себе си и като направим това, което ние можем. Тогава Бог върши останалото, прави това, което не можем, вместо нас. Защото не хората, а Бог прави промяната в сърцата на другите. Което означава, че проблемът е в нас. Именно ние се превръщаме в проблем за семейството, за квартала, за приятелите, за селото, за родината ни… Но това може да се промени, като си служим с „оръжията”, които винаги са ни на разположение: молитвата, любовта, разсъдителността, постът, църковните Тайнства … Всички те са ядрената сила, с която разполагаме. Точно затова десетилетия наред в атеистичния свят са екзекутирали християните. Дори и тези, които имат атомни бомби, както е и днес, се страхуват от тях, та нали се знае от какво се плаши дявола. Дявола се плаши от молитвите, от поста, от покаянието… Страхува се от словото на истината, от любовта.Поради това не трябва да забравяме, че когато концентрираме ума си в Христа, Който ни укрепва, всичко можем чрез Него. /Филипяни 4:13/. Именно тогава идва Христовата благодат да ни укрепи, а също и когато сме смирени и негорделиви / І Петр 5:5; Иаков 4:6/. Тогава можем да направим това, което със собствени сили не сме могли. По друг начин не можем истински да познаем нашата вяра.Тя не е сбор от богословски и философски знания, а най-вече подтик за покайване, за осъзнаване на греховете ни и познание за силата, която получаваме от нея, когато я изповядваме от душа и сърце. Тъй като нашата вяра не е вяра на логиката, затова съществува до днес, казва старецът Никон. Ако се крепеше на логиката, някакви други по-убедителни аргументи биха я съборили. Нашата вяра е живот, който се вкусва, след като сме я приложили на дело. Лияна Фероли Источник: http://www.chudesa.net/224042/ | |
| Просмотров: 596 | |
| Всего комментариев: 0 | |