Наскоро станаха известни окончателните резултати от Преброяване 2011. Данните по демографските, икономическите и социалните показатели оставям на статистиците; те могат да се анализират и оценят чрез техните методи. Но има един показател, който трудно - ако изобщо, - се поддава на статистика: личната вяра на гражданина. Той фигурира сред данните, скрит зад термини като "вероизповедание” и „религиозност”, които звучат някак по-научно. Но от това картината на вярата на българските граждани едва ли става по-ясна.
Вероизповеданието препраща към някаква историческа традиция. Някой от моите предци някога е изповядал вяра. Изповядал я е публично, пред съмишленици или пред врагове, с гордо вдигната глава. Говорил е за нея, страдал е за нея, може дори да е умрял за нея като мъченик. Свидетели са записали и препредавали неговата изповед. Възхитени съвременници или последователи са му издигнали паметник. В ума ти изникват старинни документи или семейни реликви, запечатали "вероизповеданието” на дедите. Става ти умилно, че си техен потомък. И отбелязваш в графата "Вероизповедание: X” със същата лекота, както изричаш народността си. Като нещо, което няма нужда от осмисляне и личен избор. Та някой става ли по-малко българин, ако никога не си е задавал въпроса дали е такъв?
Още по-объркани са представите на българина за "религиозността”. Тя е нещо като странно хоби - модно или пък ексцентрично, но във всички случаи без отношение към убежденията или начина ми на живот. Най-точно го онагледи един от идолите на днешната младеж, шоуменът Слави Трифонов, който в свое интервю беше заявил: "Религиозен съм; ходя да паля свещи в храма, православен съм”, а в отговор на следващия журналистически въпрос се беше определил като "атеист, безбожник”. Ето как за съвременния българин "православен атеист” вече не е безсмислица. Ако религиозността се разбира като придържане към тайнствени и интересни практики, то не е изключено някой да се е вписал при преброяването като религиозен, без да посочи вероизповедание. Но такъв случай действително би бил изключение. Защото изисква поне да се замислиш и да достигнеш до личен отговор на въпроса: "В какво също вярвам?” Или: "А защо (не) съм религиозен?” А мисленето по тези въпроси не е присъщо на мнозинството наши съграждани. (Не само по тези въпроси, но не искам да се отклонявам от темата.)
Все пак, при царящата неяснота по верската тематика, Преброяване 2011 очертава добре тенденции, които заслужават коментар. "Вероизповеданието е въпросът, на който делът на неотговорилите лица е най-висок - 21.8%, като отново най-висок е делът на младите възрастови групи.”
Не бива да бързаме с извода, че българският народ е най-атеистичният в Европа, макар че това едва ли е далеч от истината. Просто в България израства поколение, за което вече нищо не е по подразбиране. За добро или за лошо, за него "традициите вече не са това, което бяха”. Вероизповеданието е една от тях; може би най-лишената от смисъл. Освен това, посочването на вероизповедание изисква някакъв минимум знания, който липсва на мнозина. За това говори и следващата констатация в доклада: "Нямат вероизповедание 272 264 лица (4.7%) и 409 898 (7.1%) не се самоопределят.”
Едно е да кажеш, че нямаш вероизповедание (атеист? алтруист?), а друго да не можеш да се самоопределиш. Днешните българи, особено по-младите, са, най-меко казано, просто неинформирани относно религиозните възгледи - както като исторически факти, така и по същество. Вeроятно в другите страни от ЕС процентът граждани без вероизповедание ще бъде по-малък, защото там хората си познават по-добре историята и обичат да се позовават на нея. Дори и да нямат лично отношение към вярата. "Лицата, самоопределили се към източноправославното християнско вероизповедание, са… 76% от лицата, отговорили на въпроса”.
Това е най-ниският процент православни български граждани (малко повече от 50% от всички преброени) в цялата история на преброяванията. Регистриран е след 20 години свободно демократично развитие, а не по времето на безбожния комунистически режим. Имам основания да смятам, че процентът ще бъде далеч по-нисък, ако се вземат предвид и данните по въпроса за "религиозността”. (Които по неизвестна причина липсват от официалния доклад на НСИ!) С други думи, колко от самоопределилите се като източноправославни ходят редовно на църква, познават ритуала и учението на Българската православна църква, общуват активно със свои събратя по вяра и внасят някаква "религиозност” и в своя дом и всекидневие? Защото изпълването на храмовете с тълпи хора по Великден и Рождество Христово едва ли е мярка за православно съзнание у мнозинството наши сънародници.
И така, въпреки ограничеността на статистическия подход и макар с неясни за повечето ни съвременници понятия като вероизповедание и религиозност, действителното духовно състояние на българските граждани постепенно започва да се изяснява. Настава време за раздяла с мантрата за "благочестивия и православен български народ”, с която посрещаме всяка Нова година. Народът отдавна не е благочестив (това личи от други статистики). Сега просто трябва да се признае, че вече не е и православен. С отмирането на по-старото поколение, което все още има някакво понятие за вероизповедание, нещата ще стават още по-очевидни. Такава е истината и проглеждането за нея не бива да се отлага. То ще бъде болезнен процес, но може да бъде оздравителен за БПЦ и само от полза за българската духовност като цяло.
Говоря със съпричастност към мисията на Православната църква, макар че съм протестант по църковна принадлежност. Като християнин, над всичко копнея християнската вяра, независимо от кое изповедание, да достига до умовете и сърцата на моите съграждани. И не се плаша от статистическите тенденции, особено когато те спомагат да изпъкне по-ясно библейската истина. В случая тази, че убедените и верни Христови последователи, хората с лична, жива и изстрадана вяра винаги са били и ще бъдат малцинство сред своите народи. Неслучайно самият Христос ги нарича "малко стадо”. Но същевременно ги насърчава и им вдъхва надежда: "Не бой се, малко стадо! Понеже вашият Отец благоволи да ви даде царството.” (Евангелие от Лука 12:32)
И още нещо е благоволил да даде небесният Отец на вярващите в Месията1 Иисус. Привилегия, която като понятие произхожда от "Месия” и се нарича "мисия”. Мисията на вярващите е да разпространяват християнското учение навсякъде и да убеждават в неговата истинност и спасителна сила. По много начини - със слово, с дело, най-вече с пример на любов и искрена вяра. Особено във времена на масово безверие и морална разруха. За България са настанали такива времена. И е необходимо будните християни да се преброят, за да се сдружат и да се подпомагат в трудната мисия.
А иначе, отново според Библията, накрая Христос ще „преброи” Своите верни на тази грешна земя (Откровението на Йоан 7 глава). При Второто Си пришествие. Не според статистиката, а според истината. И трябва да се положат усилия, така че истински вярващите от България, застанали пред Неговия трон, да се окажат много.