Сред мирис на тамян, икони, свещници,
притихнали са вярващи и грешници.
Свещеникът отслужва литургия –
чете от книга в златна подвързия.
Прекръствам се. "Осанна!” пее хорът.
Допрели рамене се молят хората.
Но всеки сам е в своето мълчание.
Какво ли във душите им събрано е,
се питам? И за миг си го представям:
в море от хорска мъка как се давя.
Сълзи неволно роня, искам прошка –
за стари грешки, и за нови още…
Запалвам си свещичка пред светците.
С молба да чуят взирам се в очите им.
Макар че, отговора им отдавна зная –
далече съм от ада …и от рая.

2004г

 

***

 

 

Мушкатото е онзи вид растение,
не искащо загриженост особена.
Дори при градинар без вдъхновение,
успява да запази влага в корена.

И си цъфти, напук на слънце палещо,
на напора на вятъра издържа,
на капките дъждец се радва галещи
и листни паразити не завъжда.

Очите пълни с цветовете шарени
и ако просто искаш да го има,
завий го и го прибери, стопанино,
на топло, да не го убие зимата...
28.03.2005г

 

***

 

 

Когато ме прегърне - пролетта
струи към мен през нейните зеници
и знам, че е безмерна обичта,
преливаща от детските ръчици.

Когато се усмихне - облак цял
от сивота и скръб отлита мигом,
защото тя е като ангел бял,
до който нищо лошо не ме стига.

Когато я прегърна, ме боли,
че никога не ще съм дала всичко
за нея и във най-добрите дни.
А тя при все това ще ме обича.

***

 

 

Сама ще потанцувам, за последно,
в лудешката игра на светлините.
След час настъпва датата рoждена -
година от живота ми отлита.

Но аз съм си все същото момиче -
витаещата в облаци мечтателка.
Обичаха ли ме? А аз дали обичах?
Остана ли ми истинска приятелка?

Душата, казват, идвала самичка,
и също тъй самичка си отивала.
Ще може ли да помни вечно всичко,
което през живота е опитала?

Сега съм долу. Утре ще съм горе.
Животът е безспирна кинолента.
А аз, пред обектива му отворен,
се уча да живея за момента...
2004г