Неделя
28.05.2017
14:08
Приветствую Вас Гость
RSS
 
Моите зимни вечери...
Главная Регистрация Вход
Каталог статии »
Меню сайта

Категории раздела
Ако си тъжен [33]
Време за губене [19]
Градове и страни [20]
Детски кът [17]
Здраве и красота [33]
История [12]
Кулинарна тетрадка [23]
Култура и изкуство [26]
Литература [41]
Личности [27]
Образование [23]
Общество, Политика [30]
Психология [23]
Растения и животни [10]
Семейство и дом [30]
Технологии [28]
Философия [23]
Християнство [45]
Шеги и анекдоти [32]
Коледа и Нова година [50]

Статистика

Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Главная » Статьи » Растения и животни

Вълци и хора
Което ще ви разкажа е една незабравима история, която се случи преди повече от 40 години...история за съзнанието...
 
Една сутрин в средата на октомври нашият екип, състоящ се от шофьор, трима техници и четирима души въоръжена охрана, се отправи с камион на път, за да правим минни проучвания. Всеки от нас имаше пушка и пистолет. Преди да тръгнем, стар мой познат от индианското племе Накси поиска да пътува с нас.

Катерейки се нагоре, камионът ни губеше мощност поради все по-дебелата снежна покривка и накрая затъна на едно място. Не можехме да се движим нито напред, нито назад и щеше да започнем да се хлъзгаме надолу по планината. Затова излязохме всички от камиона и се заоглеждахме за клони, които да поставим зад колелата.

В същото време забелязахме група кафяви и жълти неща на около 200 метра от нас, които се придвижваха бавно към нас. Чудехме се какво може да е това: не може да са говеда, не може и да са вълци, защото на север вълците са сиви.

Изведнъж индианецът изкрещя: "Качвайте се в колата бързо! Това е глутница гладни вълци!"

Качихме се в камиона, чийто колела още буксуваха. Тогава видяхме групата вълци, осем, с празни стомаси и кльощави крака. Малкият У вдигна пушката си в опит да стреля по тях, но индианецът извика: "Какво правиш?" Той грабна пушката от ръката му и продължи да крещи: "Никога не трябва да стреляш. Ще е безпредметно, защото като чуят стрелбата ще пропълзят под камиона, или ще се скрият в гората. Ако това се случи, ние сме на дръвника. Вълците ще прегризат гумите ни и ще съберат повече вълци, за да се борят с нас до край."

Аз попитах: "Какво да правим тогава?"

Индианецът каза: "Не се плашете, снегът блокира планината и вълците са гладни. И обезумяват. Имаме ли храна в камиона?"

"Да", отговорих аз.

"Окей, хвърлете храната на тях", каза той.

Започнахме да хвърляме от камиона консервирано месо, шунка и еленова пастърма. Вълците се нахвърлиха на месото и го изядоха бързо. След това се наредиха в редица и загледаха към вратите на камиона. Индианецът каза отново: "Още храна!"

Първият път им хвърлихме около 50 килограма месо, след което още около 25 килограма. Аз бях готов да се разплача. Вълците скочиха отново на месото, но вече ядяха много по-бавно, виждахме как коремите им се пълнеха. Те изядоха отново всичко за бързо и пак загледаха към вратите на камиона ни.

"Има ли още храна?", попита индианецът, добавайки: "Не пазете нищо, дайте им всичко от камиона. Винаги можем да купим още, когато стигнем в града."

Аз си мислех, "Дали дори ще имаме късмета да се върнем?" Хвърлихме им всичко, включително и любимата ни еленова пастърма. Осем вълци изядоха всичкото месо, но само помирисаха десетината опаковки бисквити.

Забелязахме, че коремите на вълците се напълниха, в очите им заблестя нежна светлина и вече не се редяха в права редица.

Сега единият от тях обиколи камиона два пъти, след което се затича към предната му част. След известно време този вълк поведе останалите към боровата гора.

Ние се успокоихме, излязохме и започнахме да бутаме отново камиона. Нищо не помогна и се очертаваше, че ще трябва да прекараме нощта там.

Но скоро след това осемте вълка пак излязоха от гората и тръгнаха по пътя. Странното бе, че сега всеки от тях носеше клон в устата си. Ние не разбирахме какво възнамеряват да правят и забързахме да се качим обратно в камиона.

Вълците дойдоха до нас и започнаха да слагат клоните зад задните колела на камиона. Аз извиках щастливо: "Вълците дойдоха да ни помогнат!"

Вълците ме чуха и ме погледнаха. Гледаха приятелски.

След което веднага осемте вълка пропълзяха под камиона. Тогава видях сняг да излита от двете му страни и да се разпилява надолу по планината, или да се натрупва отстрани на пътя. След малко осемте вълци излязоха изпод камиона и изтичаха пред него.

Сега се наредиха в една редица с опашки към носа на камиона и започнаха да изриват навън снега с муцуните си. След това се наредиха по четири от всяка страна на камиона с лице един към друг и започнаха да изриват здраво снега със задните си крака; след малко пътят започна да се показва.

Очите ми се насълзиха и казах на Малкия У с вълнение: "Вълците ни помагат с разчистването на снега. Бързо, запали камиона." Камионът успя да запали. Индианецът ни прегърна.

Когато камионът се придивижи напред, вълците отскочиха настрана и вдигнаха клоните от земята. Всеки път, когато камионът попадаше в дебела пряспа, вълците поставяха отдолу клоните и повтаряха това, което направиха преди. Това се повтори около десетина пъти, докато пътувахме около три километра и стигнахме до върха на планината.

Там вълците вече не държаха клоните в устата си и отново седнаха в една редица. Но този път един от тях бе малко по-напред от останалите.

Индианецът ни каза, че този вълк е водачът на глутницата и вероятно е била негова идеята да ни помогнат. Ние бяхме много развълнувани и аплодирахме в знак на благодарност. Вълците само ни хвърлиха бегъл поглед и последваха лидера си, бавно изкачвайки се към планината, като след малко изчезнаха в боровата гора.


Источник: http://kostas.blog.bg/recepti/2012/11/22/vylci-i-hora.1023038
Категория: Растения и животни | Добавил: jivi (22.11.2012)
Просмотров: 361 | Рейтинг: 5.0/1
Всего комментариев: 0
Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]
Вход на сайт

Поиск

Друзья сайта
  • Официальный блог
  • Сообщество uCoz
  • FAQ по системе
  • Инструкции для uCoz