- Това е най-добре охраняваното място и няма от какво да се страхуваш - убеждаваше ме колежката ми преди точно една седмица докато се разхождахме из този парк в Антверпен през една обедна почивка. 



За всичко това говореше и факта, че съвсем малки дечица, хванати две по две за ръчички вървяха по тихите улици и отиваха самички до училище или детска градина. 



И как няма, като коли почти не се движат, а само велосипеди.



- Няма съмнение, че тук е спокойно - си мислех аз и  дори вече си представях как ще отида отново през лятото и ще се разхождам до късно по тихите, тесни улички и ще разглеждам уникалните сгради с красиви балкончета и уникални покриви.



Антверп, както го наричат местните, този път ми се стори много приветлив, подреден и приятен за живеене за разлика от предната година, когато бях пак в комнадировка за седмица, но така и не успях да се отпусна и насладя нито на разходките, нито на хубавата бира, нито на безгрижните белгийци. 
Сега беше друго. Имах приятна компания, работата вървеше по мед и масло, а всичко наоколо ми беше познато и постепенно започвах да се чувствам като у дома си.  Но всичко това беше преди седмица... 

Една седмица след моят безопасен престоя в Белгия, ме побиват тръпки, че на летището в Брюксел, можеше да съм била не в събота, а вчера... че можеше днес да ме няма... че някои други ги няма... 

Побиват ме тръпки, че някой иска да унищожи този мир...



23.03.2016 - препечатано от другия ми блог - jivi93.blog.bg