Отивате в кафене, взимате си кафе, добавяте мляко и захар, разбърквате и пиете. Къде е парадоксът тук? В повечето случаи кафетата предлагат малки пластмасови бъркалки или лъжички, чиято единствена цел е да се бърка кафе или чай за няколко секунди. После се хвърлят и остават в сметищата хиляди години.
Отбелязвам всичко това, защото ми направи голямо впечатление една реплика във Facebook – парадокс е, че е по-лесно (и дори по-евтино) да се произведе, достави, използва и изхвърлят такива лъжички за еднократна употреба, отколкото да използваме метална и да я мием. Същия парадокс се получава при водата – предпочитаме да я бутилираме, пренасяме през хиляди километри, изпием и хвърлим бутилката. Това коства хиляди барели петрол за пластмаса и бензин, както и хиляди тонове боклук на година. В Германия пластмасовите бутилки се връщат в магазина, за да не свършат в сметището. Общата заблуда обаче (поне сред колегите ми) сякаш е, че те се рециклират. Истината е, че просто ги изгарят.
Същото ще се случи с двете бутилки на снимката горе. За да ги изпия в Германия, те са произведени във Франция, напълнени са с по 1-2 литра вода, пренесени са на 1500 км. и доставени в офиса ни. Чешмата в кухнята е на 3 метра от касата с бутилки.
Вместо това, може просто да усъвършенстваме филтрирането на чешмяната вода и да подменим цялата водопроводна мрежа. Така ще се губи много по-малко вода в системата. В България на места загубите стигат до 50%. Ако ги ремонтираме, ще взимаме по-малко вода от околната среда, ще отклоняваме по-малко реки и качеството на водата ще е много високо. Всъщност в някои отношения стандартите за чешмяната вода са по-високи от тези за бутилираната, но заради недостатъчните инвестиции във водопреносната система, тези стандарти не се достигат винаги.
Тук идва моментът с парите. На година крайният потребител харчи милиарди в световен мащаб за бутилирана вода. Ако дори малка част от тях отиват за филтри в сградите и подмяна на тръби, ще спрем да правим разлика в качеството. Всъщност в някои градове в България водата, която влиза в системата е дори по-добра от минералната, но заради лоши тръби докато стигне до домовете се скапва.
Всъщност голяма част от „минералната вода", която пием дори не е минерална, а филтрирана чешмяна. Това показва, че пиенето на минерална вода е повече мода, отколкото нужда. Някои видове минерална вода в България наистина имат полезни свойства заради различни минерали и йони, но първо те са много малък процент от продаваното количество и второ – последните губят тези си качества след известно време. В крайна сметка всичко е рекламен трик и най-голямата част от цената е такса „имидж". Решението

Говори се за забраняване на найлоновите торбички. Много страни по света са го въвели (включително Китай) и напълно го поддържам. Смятам обаче, че е още по-наложително да се забрани бутилираната вода и по-точно – тази в пластмасови бутилки. Да, това ще означава край на многомилионен бизнес в България, но вредата е много по-голяма. Не е нужно, а и възможно, да стане рязко. Вместо това, може да се въведе висок данък върху всяка продадена бутилка, който да се използва целенасочено за подобряване на водопреносната система и инсталиране а филтри в сградите. Това ще има голям ефект – чешмяната вода ще е с много високо качество и хората постепенно ще се откажат от минералната вода. Особено неизгодни ще са малките бутилки, при които парадоксът е най-голям.
Друг ефект на тази привидно крайна мярка е, че ще се създаде голям пазар за филтриращи устройства, което в световен мащаб е преуспяваща индустрия. Инфраструктурата в градовете ще се подобри неимоверно, за което и сега се дават стотици милиони по евро-фондовете и се откриват хиляди работни места. Освен това, хората ще ги е повече грижа за замърсяването около градовете им, което влияе на качеството на водата и към този момент.
Тази статия е в рамките на  Blog Action Day 2010. Water