Била съм в чужбина, прошепнах тогава плахо. Малко ти е било, извиси тя дрезгав глас на заклета пушачка. Сега като гледам, малко ми е било, но тогава исках през глава да избягам от чужбината.

Бях на държавна служба в Берлин. Работата ми се състоеше в това да стоя на едно бюро и да гледам през прозореца. В Берлин доста вали и в момента съм специалист по западноевропейските дъждове.

Един ден ми писна да броя капките. Разгърнах вестника и попаднах на обява – търсят домашна помощница. Изведнъж у мен се надигна някакъв задрямал Гюнтер Валраф. Ето, казах си, ще я видим прочутата подредена немска система отвътре. И ще й разкажем играта. Да не говорим, че ми се стори примамливо да усетя на собствен гръб как живеят българските студенти, дето сами си изкарват прехраната в чужбина.

Пушите ли? Имате ли деца? Умеете ли да общувате с тях? Какво е отношението ви към цветята? Пиете ли? В кухнята има коняк, но той от години стои затворен. Да не се пипа. Какво е отношението ви към бижутата? Биоотпадъците са в зелената торба, държа да не се обърква, защото плащаме по-нисък данък смет…

Госпожа Фридрих изстрелваше въпросите по-бързо, отколкото в „Минута е много“, а аз едва успявах да кимна в отговор през един. Каза, че ме оценява по три показателя: комуникативност, квалификация и цялостно излъчване.

Бях одобрена. България винаги се е отнасяла зле към своите интелектуалци и ги изпраща чистачи в чужбина, заключи Фридрих и ме нае.

Българската ми къща всякога е била на вили-мотовили, но за госпожа Фридрих се стараех. Това е Европа, все пак. Толкова бях добра, че приключвах с работата по-бързо от уговорените четири часа. Може би защото и конякът в оная бутилка лекичко намаляваше. К’во пък, тъй съм виждала да правят прислужниците по филмите. Проблемите дойдоха именно от бързата работа. Госпожата държеше, привърша ли с дадените от нея задачи, да проявя въображение и да изчистя нещо повече. Мен пък ме болеше кръстът вече и не исках нищо повече. Мечтаех да се прибера и да си легна.

Вие не обичате тази къща, каза ми един ден Фридрих. И беше права. Мразех скъпата им кухненска печка, мразех изкуствените гълъбчета, закачени на рамката на прозореца, мразех папагала, който сякаш нарочно разсипваше храната си по вече лъснатия паркет, мразех дори тригодишната Шарлоте, която се забавляваше да разпилява играчките и ме караше да ги събирам, мразех чашата вода, която госпожата винаги ми оставяше, защото при физически труд се хабели течности… Също като Гюнтер Валраф намразих системата отвътре. По-добре неразбран интелектуалец, отколкото чистачка в ЕС, реших тогава. И се разделихме.

Скоро ми се обади една приятелка – българка, женена за германец. Наели за домашна помощница момиче от Словения. Много приятно, комуникативно, с добро цялостно излъчване, обаче върши бързо работата и иска да си ходи, оплаква се приятелката ми. Ама тука е Европейският съюз, какво си мисли тя, вика ми по телефона. Как да я накарам да ми заобича къщата?

Какво да ти кажа, и аз не знам как се обича чужда къща.