...Събота вечер е, а ние с Джанин все още не сме решили къде да отидем утре. Разговаряме в стил, неизвестен за мен по-рано, но станал обикновен за нас: "В коя църква би искала да отидем? – Не знам, а в коя искаш ти?".

В Интернет намерих сайта на храма "Св. Антоний Велики". Това е православна църква с великолепни образци на византийското изкуство. Спряхме се на нея.

Шелби и Лилиан (дъщерите на пастора – ред.) решиха да дойдат с нас. По пътя аз ги предупредих, че ги очаква нещо особено, съвсем различно от онова, с което са свикнали. "Тяхното богослужение остава практически непроменено от хилядолетия", обясних аз на момичетата.

Оказа се обаче, че съм се изразил твърде меко. "Свети Антоний Велики" – това не е просто някаква прашна старина...

Дойдохме 10 минути преди началото на богослужението, но храмът вече бе пълен с хора, които палеха свещи и се молеха. При входа ни посрещна една жена. "Не знаем как трябва да се държим тук", казах й аз. Тя ми връчи книжка с текста на Литургията и ни покани да влезем вътре.

Пейки? За какво са ни някакви си тъпи пейки! Да седиш по време на службата – каква глупост!

Величествени икони във византийски стил, нарисувани от известен художник от България. Свещеници в пълно църковно одеяние с кадилници в ръцете (едни такива люлеещи се джаджи, от които пуши тамян). Продължително, сложно четене и пеене, които нямат край. И всеки ред е изпълнен със сложни богословски понятия. Човек има чувство, че някой къса сурови, необработени парчета от древното вероучение и ги хвърля с пълни шепи в тълпата на енориашите. На всичкото отгоре (за да не ни се вижда живота прекалено хубав) – всичко се чете с монотонен глас.

Разпознавах думи и изрази, които не бях чувал от времето, откак завърших семинарията: "Богородица", "Роден и Несътворен", "Херувими и Серафими", "приноси и всесъжжения"...

Това напомняше образи от детски кошмар. Мантии, поразяващи въображението, димящ се тамян, тайнствени врати в иконостаса, които от време на време се отварят и оттам излизат малки момчета в приказни облекла и със златни свещници в ръцете. Псалми и пеене на неголям хор, което се разлива под купола на храма така, че и в най-далечния край на помещението се чува всяка дума. Акустиката е зашеметяваща. Който и да говори, гласът му се чува навсякъде.

Толкова неща ставаха наоколо, че аз не успявах да ги следя, много сложно беше да се концентрирам.

Първа се предаде Лилиан. Час и половина стоене на крака я довършиха. Джанин я отведе към пейката до страничната стена. Лилиан опря глава в рамото на Дженин и ме загледа със слисан поглед на изплашено дете, сякаш питайки: "Как можа да ни доведеш в това диво място?"

Шелби още се държеше. Ние следяхме службата по книжката от 40 страници, която, както се оказа, съдържаше само абревиатурен текст. Аз самият се обърках поне десет пъти. 50 минути по-късно Шелби ме попита кога ще завърши богослужението. Стараех се да се държа, въпреки че краката ми бяха онемели. Показах й книгата – ние бяхме на 15-та страница – оставаха още 25. Челюстта й увисна. "Сериозно ли говориш?" – "Да. И мисля, че ще има и проповед". – "Те не са казали още проповедта?! Какво тогава правеше този човек, дето непрекъснато говореше и говореше за... е, все говореше?" - "Не знам", отговорих аз.

"Искам до тоалетната", каза тя.

Огледах се наоколо и забелязах една незатворена врата зад храма. Ето я.

Аз издържах цялата служба – час и 50 минути – без да поседна нито веднъж, но гърбът ме болеше ужасно. Шелби се върна към края на службата. Когато дойде време за Причастието, аз предложих да не пристъпваме към него, понеже не знаехме никакви правила, свързани с обреда. Стяхме почтително отзад. Една жена, забелязвайки това, ни поднесе с поклон парченца хляб. Бях трогнат от този жест на съчувствие към новаците, които, както беше очевидно за всички, много се стараеха да вникнат във всичко ставащо.

След завършването на службата при нас дойде още една жена. "Забелязах, че на момичетата им беше трудно да издържат", каза тя. "Да – отговорих аз. – Тази служба не е за слабаци". Тя се засмя и бяз сянка от смутеност или извинение отговори: "Вярно е".

...Та какво мисля относно моя опит за участие в службата в православната църква "Св. Антоний Велики"?

Възхитен съм. Много, много, много, много, много я харесах.

В наши дни, когато всичко, започвайки от църковните служби и свършвайки с програмното осигуряване, се опростява за удобство на хората, аз видях служба, която не предполагаше някакви усилия от моята страна. Не, тя ИЗИСКВАШЕ от мен усилия.

"Ти не знаеш какво значи "Богородица"? Намери книга и прочети за това. На теб ти е трудно да стоиш на крака 2 часа? Можеш да поседнеш 1-2 пъти, а след това ставай и продължавай да стоиш. Тук ние служим на Господа, разбери това, смъртни човече. Или смяташ, че можем да служим на Предвечния хлабаво и отпуснато?" Ето, виждате, разбрах. Посланието стигна до мен. Трудно ми беше да следя думите в песнопенията и Литургията. Но дори това неразбиране ми донесе полза. "Ти трябва да научиш още толкова много. Тук има много повече, отколкото може да побере един човек в своя живот. ТОВА Е ПО-ГОЛЯМО ОТ ТЕБ. И твоето знание не е главното тук. Това са древните обреди на Църквата. Присъединявай се към нас и ти с времето ще се научиш на всичко. Или иди и намери друго място, където ще ти е по-леко, ако е необходимо. Нека Бог благослови твоя път. Ние ще те разберем, но именно така се съзижда Църквата".

Аз пак ще се върна тук в неделя. Бих искал да напиша: "С нетърпение очаквам това". Но това би било неправилно. Просто аз съм сигурен, че там има истина. А истината е това, което аз винаги търся.

Допълнение: В действителност това беше написано на 26 и 27 май. Аз се върнах в църквата "Св. Антоний Велики" тази неделя и разбрах, че вече малко по-добре се ориентирам в службата.

Православното богослужение НАИСТИНА ми дава много. Шелби и Лилиан този път отказаха да дойдат с мен.

| Благовест-Инфо / Блог на Гордън Аткинсън, пастор на баптистката църква в Сан Антонио, САЩ

Превод: Андрей Романов