из автобиографичната книга на Георги Калоянчев.

… Но тъкмо в последния клас на гимназията учителката беше преместена в Скопие и дойде нов учител. С него дойдоха и моите двойки по немски език. Още първия час той разра, че по неговия предмет аз съм една нула. На всичкото отгоре той се казваше Георги като мен, но това съвсем не го омилостивяваше. Георги Георгиев. Току-що завъшил университет. Младок. И амбициозен. Викахме му Гошо, защото не успяхме да му измислим по-интересен прякор. Животът ми се стъжни. Чакаше ме матура, а той ме остави на поправителен по немски. Ами сега? Къде, къде, изплаках се в театъра. Това беше моят дом, няма да тревожа мама и тата! Оказа се, че актьорът Йордан Спасов се познава с Гошо.
- Бат Дончо, вика, кажи му няколко думи на тоя да ме пусне, че закъсвам с матурата!
- На кого, на Георгиев ли, нямаш проблеми!
И наистна му казал добри думи за мене. Но независимо от това аз рано-рано застанах пред дома на Гошо. В седем и половина той излезе и аз:
- Гутен таг! Днес, викам, имам изпит при вас, дойдох да ви посрещна. Той се засмя и тръгна към училище. Тръгнах и аз с него. Той висо-о-ок! Аз – едно пумпалче подире му.
- Господин Георгиев, викам, бат Данчо обади ли ви се?
- Кой?
- Артиста, Йордан Спасов.
- О, за тебе ли става дума? – изгледа ме любопитно Гошо
- За мене, – изпъчих се аз
- Е, хубаво де, толкова години си учил немски, не го ли поназнайваш?
- А, знам го, обаче да не ме объркате с някой друг. – смотолевям аз и се чудя: какви ми ги приказва?
Толкоз, стигнахме училище. Влизам аз в стаята, където ще бъде изпитът, и гледам: на един чин седнал той, а от двете му страни учителят по пеене и учителят по гимнастика. Тричленка. От тримата само той знае немски. Това, добре.
Сядам на определеното място- изпитът започва.
Гошо ми подава немско-български речник, празен бял лист и някаква книжка на немски език, на която е отбелязал три изречения.
- Превеждай! – каза
Бре! Ровя, ровя в речника – нито една дума от текста не намирам.
- Господин Георгиев – викам, този речник не е пълен
- Как не е пълен?
- Ами, няма ги моите думи.
О-о-о! – усмихва се той разбиращо и ни дава друг, хей такъв дебел речник.
- Ако и в този ги няма – вика, – ще ти дам още по-голям.
Търся, ровя, няма ги моите думи
А тричленката не ми обръща никакво внимание. Гимнастикът чете вестник, другия разучава някакви ноти, Гошо зяпа през прозореца… Но внезапно се обръща и …
- Дай – вика – да видя какво си направил?
Давам му празен листо.
- Охо! По първи въпрос – две!
И така високо заявява тази оценка, че ония двамата зарязват вестника, нотите и съчувствено клатят глави.
“Хай да му се не види!” – притеснявам се аз. За какво крещи тоя даскал, нали бат Данчо му обясни работата?
- Давай по втория въпрос! – наржеда Гошо
Втория въпрос е: Биографията на Шилер. Правя дълга пауза, един вид състредоточавам се върху Шилер, а в същотот време трескаво кроя план: Добре, той е обещал на бат Данчо да ми даде изпита, но ако аз не говоря, ония двамата ще се усъмнят. И може да попитат: “Как тъй му даваш изпита, като не е обелил нито дума?” Значи: трябва да говоря. На немски. И понеже не го знам, ще си го измисля. Готово!!! Поемам дъх и започвам:
- Айне клайне зиге зайне Шилер… …. Дайне майне цайне нах Шилер. Драйте фурте бунте вар Шилер…. … Говоря бързо, категорично, без замисляне като зубрач отличник и непрекъснотот бутам: Шилер! Шилер! За да разбере тричленката за какво става дума.
Гошо ме гле-е-еда… … По едно време се обърна да види какво правят комисията. Комисията спокойно чете весник и разучава ноти. А аз пердаша:
- Их бите мусен дас Шилер! Аген заген маген Шилер! Явол!
- Генуг(до тук, спри)! – изкрещя Гошо.
Добре, ама аз не знам какво е това “генуг” и продължавам:
- Майне, дайне, зайне … …
- Генуг! – повтаря заплашително даскалът.
- Аз нямам за Генуг, аз имам за Шилер! – заявявам нахално!
- Спри бе!
- Добре де, ще спра, но имах още два-три реда… … … и …
- Спирай!
Е, спрях и го гледам в очите. И той ме гледа, а погледът му един такъв замъглен. Помълча, помълча и въздъхна:
- Давай по трети въпрос: глагола “геен”.
- Геен, гинг, геганген! – изстрелях аз
- Сигурен ли си? – попита той.
- Абсолютно!
Той пак ме загледа едно странно и ми направи знак с ръка: махай се! В смисъл – неможе да ме глед повече! Този жест “махай се” не ми хареса и затова реших да го изчакам пред училището. Щом излезе, тръгнах подире му и като се отдалечихме двайсетина крачки, не издържах … …
- Господин Георгиев…
Той стреснато се обърна и първото, което рече, беше един любим бургаски лаф:
- Въ-ъ-ъ-ъх!
Вскяко слисване, неочаквано действие, потресаващо явление, бургазлии поссрещат с това Въ-ъ-ъх!
- Въ-ъ-ъ-ъх! Ела тук! Какво направи ти с мене?
- Ами нали бат Данчо ви говори…. Трябваше да се спасявам пред комисията… …
- Говориш, говориш като картечница, слушам те и нищо не разбирам. По едно време си викам: брех какво става? Знам ли го този език, дето го предавам, или не го знам!
- Колко, колко ми писахте? -нямам търпение аз.
- Писах ти една тройка да ми се махаш от главата! – въздъхна уморено Гошо и си тръгна  …