Главная » Статьи » Култура и изкуство

ТАЛАНТИТЕ НА КЕМБЪЛА
Днес - 17.03.09 г. - се навършват две години от трагичната кончина на Емил Трифонов - Кембъла. Представям откъси от блога на Захари Карабашлиев написани в негова памет:

ТАЛАНТИТЕ НА КЕМБЪЛА                

            17 март 2007
            Кембълът е мъртъв.


            Преди осемнайсет часа вадили тялото му от един обезобразен автомобил. Казват, че по шосето били разпръснати цветя от микробуса, в който се блъснали. Дали е бил в съзнание, дали го е боляло, дали е обърнал внимание на цветята?
            Намирам в едно от хилядите “Старбъкс” кафета, на едно от хилядите кръстовища в Калифорния. Плащам за еспресото си, излизам навън, сядам и отварям празната тетрадка, която нося. Няма нито един посетител тази сутрин. От малкото говорителче закачено на стената жужи Ела Фицджералд, небето е синьо и чисто, слънцето затопля гърба ми.
            17  март е Денят на Свети Патрик - ирландският празник, нещо средно между нашия Гергьовден и Деня на Солунските Двама братя. Всеки град по света, в който живеят ирландци, празнува този ден на приятелството, веселието, пиенето, танците… на ирландщината.
Точно преди осемнайсет години научих,  че имало такъв празник - Денят на Свети Патрик. Научих го от Кембъла, който по това време самия ми приличаше на ирландец - къдрава руса коса, светла кожа, а и това име... Кембълът тогава живееше на последния етаж в Студентските общежития в Шумен с Петъра. Помня поредния купон тази вечер преди осемнайсет години - една четвърт от стаята е заета от огромни черни тонколони, които гърмят с ирландски пънк, в останалото пространство се е натъпкало половината общежитие, от крушката на тавана виси червена кофа, Кембълът пуска музика, ние крещим, скачаме, пием каквото намерим, натискаме се с момичетата, а голият балатум на пода лепнеше. Да си бил студент в Шумен в края на осемдесетте и да не си купонясвал с Кембъла е като да си се въртял из Копривщица през турско и да си пропуснал Априлското въстание.

Отнякъде изграчва гарван. Спирам да пиша. Еба ти клишето – гарван - откъде се взе!? Ако оставя тази птица тук, ще излезе нагласено, ако не го направя, няма да е честно - да съм го чул и да не го цитирам от стилистични съображения. Отпивам от кафето си. Кембълът обичаше гарвани. Викаше им “черно пиле”. По едно време дори се грижеше за едно ранено “черно пиле”, което бе намерил да куцука между общежитията...

            18-3-2007
            Връщам се по- рано от работа. Не мога да се съсредоточа, трудно ми е да говоря с хора, всичко ми изглежда странно безсмислено.

            19-3-2007
            Не отивам на работа. Обикалям магазините и пазаря глупости. Връщам се у дома, разгръщам една от книгите на Кембъла - подари ми я последния път, когато се видяхме преди няколко месеца. Не успявам да чета повече от една-две страници, хвърлям я. Пускам албума му. Прескачам песни, слушам текстовете, превъртам напред-назад, никога не съм успявал да изслушам този албум от начало до край. Решавам да го чуя отзад напред и пускам последното инструментално парче със заглавие “Рисон пара вивир” (“Смисъл да се живее”). Заставам между тонколоните и усилвам стерео-уредбата. Увлича ме танцувалният му ритъм, носталгията по лято и открити дискотеки. Към края изведнъж се чува рев на двигатели и завук от летящ автомобил. Последното парче в последния албум на Кембъла завършва със смазващ шум от автомобилна катастрофа. Лягам на пода между тонколоните, не мога да сдържа сълзите си.

            20-3-2007
            Постоянно мисля за него. Ровя из интернет безбройните му интервюта, статии и коментари. Едва сега разбирам колко силно е било присъствието му през последните години, в които не се бяхме виждали. Навсякъде споменават многото таланти на Кембъла.

            21-3-2007
            Какви бяха талантите на Кембъла?

            Музикант? В онези години, в които бяхме заедно, той не можеше нито да пее, нито да свири, нито да композира.

            Писател? И като писател май нямаше какво толкова да предложи, освен някаква езикова палячовщина.  

            Художник? Той рисуваше. Навсякъде. Винаги носеше със себе си един тънкописец и рисуваше, пишеше, оставяше знаци, че е минал по този коридор, чакал е този асансьор, седял е ето на това бюро. Линиите му бяха елегантни и точни, нямаше как да не познаеш почерка му, а и винаги се подписваше. Пазя някъде една от неговите рисунки,  казва се “Горбачов в Созопол”. На нея могат да се различат чертите на политическия лидер, както и силуетът на възрожденска къща. Един мотив имаше в рисунките му и той се повтаряше натрапчиво. В почти всяка от тях може да се види покрив на къща, керемиди или каменна стена, дувар, някакъв архитектурен елемент, който символизира дом. Още тогава все щях да го питам – бездомника - защо все къщички рисува, но все забравях. Да, Кембълът рисуваше.

Какво правя? Защо деконструирам Кембъла сега?... Какво да сторя с тъгата си? И защо, по дяволите, съм болен от нея, след като за последните дванайсет години съм се виждал с този образ само няколко пъти? Той замина от Шумен за София, после аз заминах за Америка. Бяхме заети да оцеляваме, по дяволите, нямахме кой знае колко време един за друг.

            Приятели? Бяхме ли приятели?
Кембълът беше... Как да пиша за Кембъла в минало време - младостта ми започва с Кембъла!

            1988, Шумен
            В началото на запознанството ни Кембълът беше дистанциран и надменен в отношението си към мен. Мисля, че се чудеше къде да ме сложи в своя класьор. Бях остриган, току-що излязъл от казармата, той още не ми бе дал име. Допускам, че ме е мислил за див селянин - на лекции тогава ходех с бяло елече от овча кожа, наметнато върху дънкова риза, а учебниците си носех в овчарска торбичка със значка на която пише “ЗНАЧКА”.

            Помня, една сутрин, след като се напрозявахме в първия час, Кембълът ме приближава и казва - ей, хайде да ходим на автостоп до Разград! Защо? - питам. Да видим един човек. Хубаво ми става, разбира се, колкото и да се правех, че не ми пука какво мисли Кембълът за мен. Ами - добре - свивам рамене и тръгваме. По пътя си говорим глупости, той разказва измишльотини, кълне се, че са истински, аз къде му вярвам, къде - не. На всеки, който ни вземе на стоп, Кембълът обяснява философията на някакъв си Керуак, който все пътувал на стоп и който бил писал книга “По пътя”. После стигаме Разград, звъним дълго на един звънец, но никой не отваря. Кембълът казва - ами няма го човека, давай да се връщаме, докато не се е стъмнило. На центъра, до обществените тоалетни, виждаме старец с една от онези големи фото-камери като вехти съндъци. Кембълът вика - дай да си направим снимка. Заставаме един до друг и се усмихваме. Дядото се завива с избелелия чаршаф, щрак. После бърка в една кофа с вода и вади черно-бяла фотография, украсена с финтифлюшки. Ето ни - Кембълът и аз, на фона на олющен социалистически кенеф. Така започна връзката ни. Тя продължава до днес - къде силна, къде крехка, къде невидима, но никога, никога скучна.

            Днес са го опявали в църква - разбирам от интернет изданията. Имало много хора, дошли да си вземат последно сбогом.  Пак връщам лентата назад - Кембълът в първите години от запознанството ни. Прекарай един ден с него и до края на живота си ще има какво да си спомняш. Кембълът живееше в приключения. Ето няколко, които ми идват наум:
           

            Кембълът, в изблик на националистичен фанатизъм, насилва група мирни турски граждани на улицата да пеят “Боят настана, тупкат сърца ни”. Негов съучастник по неволя и също спасител е Капитуна, благодарение на който Кембълът се отърва само със счупена ръка и синини по лицето.

            Друг епизод: Кембълът обявява, че ще се самоубие. Дали не беше на рождения си ден, не помня... Щеше да го прави след работа (дисководещ в Студентската дискотека) като скочи от терасата. Бе анонсирал събитието сред доста приятели, които след края на дискотеката се събрахме, наобиколихме го, защото работата ескалираше от лоша шега към нещо необратимо. Тезата на Кембъла бе - няма смисъл да се живее, няма нужда да се прави каквото и да е, животът не си заслужава. А всъщност бе влюбен в една жена, която го напускаше, той бе тъжен и отчаян. Пътят от Студентската дискотека до мястото на самоубийството минахме спорейки, карайки се. Кембълът изглеждаше твърде категоричен, сбогуваше се с хората, една непозната хладина взе да се излъчва от него, положението ставаше сериозно, да взема вид на едно фатално мероприятие. Някой се разплака. В коридора на общежитието – помня - Джовани го дръпна настрана и започна да говори нещо. Общо взето, Джовани бе съгласен - безсмислено е да се живее (по това време всички бяхме екзистенциалисти) и самоубийството е най- разумният начин да се приключи с това. Но имаше и някои аргументи от чисто естетически характер - на какво щяло да прилича разбитото му тяло на тротоара, например. Гнусотия. После - как освен нас, никой нямало да го разбере какво е искал да каже с това. Други аргументи имаха за мишена безкрайната му суета - ако се самоубие сега, колко хора ще тъжат за него?! Ние, които сме наоколо, роднини, близки... Я се съберат стотина души, я не. А ако отложи акта за по-сетне, когато стане известен, ще достигне до много повече народ. Иска ми се да вярвам, че Джовани имаше пръст в отмененото  самоубийство, но не се самозаблуждавам. Тогава бях сигурен, че Кембълът нямаше да скочи от тази тераса. И Джовани го знаеше, затова му каза каквото му каза и се прибра в своята стая да спи, убеден, че на сутринта приятелят му ще е сред живите. На сутринта приятелят му беше сред живите. Любимата на Кембъла, разбира се изплашена за живота на нашия герой, се върна в Шумен. Но не за дълго.

            Пак си пускам “Рисон пара вивир”- последното парче от последния албум на Кембъла, което завършва с катастрофа. Защо е на испански? “Смисъл да се живее”...

            Един от най-забавните спорове, на които съм присъствал, бе този между Кембъла (тогава студент по литература) и Манолчо (студент по медицина). Темата - кое ще да е по-силно - духът или материята. След няколко часа препирни,  двете страни се прегърнаха и се съгласиха да не постигат съгласие по този въпрос. Много често и сега с приятели се сещаме за тази нощ. Колко се смяхме. Д-р Найден Манолов (Манолчо) работеше години след това в Пирогов, преди да оглави частна клиника в София, останаха си приятели с Кембъла до края.

            22-3-2007
            Какво ни свързваше? “Supermax”, “Dead can Dance”, “Depeche Mode”, “Pink Floyd”, старото диско, Еклесиаста, “Сговор на глупци”, “Записки по българските въстания”, “Чардафон Велики”... Четяхме на глас любимия си Захари Стоянов и се смеехме като обезумели на езика на този великан на словото. Какво друго? Цинизма ни, разбира се. Обичахме да срещаме хора, да колекционираме образи, характери. И все пак бяхме толкова различни един от друг.

Когато мисля за него, все го виждам, вървейки и да говори с някого - като перипатетик. Виждам го с тази негова херувимска коса, за която се грижеше повече, отколкото за всичко останало. Виждам го да крачи - между общежитията, в коридорите на Университета, по варненските улици, в София...

            Трудно ми е да си го представя да има шофьорска книжка, да ходи за риба, да носи вратовръзка, както и да е подстриган. А голяма част от България го знае точно такъв - подстриган. Но Кембълът не беше косата си, нито автомобила си. Кембълът беше езика си. Затова Кембълът е невъзможен в чуждоезична среда. Не мога да си го представя да живее като мен в Америка, като Петър във френска Канада, като Вариации в Германия, като Пънкари Сонщи в Италия... Или в Холандия!?

            Не мога да си представя Поразяващата Уста да си търси думи, с които да простреля поредния скудоумец. Кембълът няма да е Кембъл, ако нямаше на разположение този арсенал от съвременен български, захаристоянов възрожденски, стотина англйски думи и целия си личен неологиен арсенал от кембълизми. Без езика, Кембълът е футболист без топка, жокей без кон, матадор без сабя.

            Глупости са това, че бил превеждан на английски и пиесите му се играели не знам си къде в Америка. Кембълът добре разбираше тази черта на българите да се прекланяме пред някой, който е уж успял някъде другаде. И вместо да се бори с тази нагласа, той я използваше - хитрецът му с хитрец - в своя полза.  Кембълът е непреводим на който и да е език. По дяволите, той е непреводим на български!

            Кембълът в Америка, в сегашна Америка - хипер-материалистична, политически коректна, възпитаваща посредственост и анти-интелектуализъм, корпоративна Америка!? Не го виждам тук, не. С кого щеше да се препира тук той? И как? Той избра да остане в България, където изглеждаше, че все още има надежда.

            И нека се върна пак в началото на запознанството ни и неговите измишльотини.
            Кембълът преди осемнайсет години разправяше наляво и надясно, че бил имал издадени  романи. Няма  доказателство, дотогава, той да е публикувал дори детско стихотворение. Твърдеше, че имал рок група, печелили конкурси и издали плоча - отново лъжи - той не можеше да изпее  вярно “Мила моя мамо”. Кълнеше се, че познавал тоя и оня, а истината е, че никой по това време не го познаваше, най-малко Бой Джордж!

            Минаха години, докато ми светне, че Кембълът тогава всъщност не е лъгал, а е избирал действителността, в която вярва. Той просто живееше в  един свят, в който нещата рано или късно се случваха или се бяха вече случили. Истината е, че в края на живота си Кембълът се срещна със звезди, по-ярки от тази на Бой Джордж, издаде албуми с великолепни музиканти, написа добри песни, стотици готини текстове, стихове, разкази, статии, издаде книги. Кембълът бе влиятелна фигура в общественото пространство на България. Ако елиминираме категорията Време, всъщност, той винаги е бил честен, без да е казвал истината. Категорията Време е илюзия - знаеше той. Време не съществува.

            Затова и сега си позволявам да пиша за Кембъла ту в сегашно време, ту в минало. Ако реша, мога да пиша за него и в бъдеще време, от това той няма да стане по-малко реален.

            Кембълът през тези осемнайсет години, в които бях щастлив да го познавам, доказа, че ние сме повече от това, което умеем да правим. Ние сме това, което вярваме, че сме, а не това, което останалите допускат за нас.

            Едва днес започвам да разбирам - Кембълът живя в парадокс. И от деня на смъртта му, до сега съм се опитвал да намеря смисъл там, където разрешението е било предварително обречено.

            “Всичко е безсмислено” казва Кембъла в едно от последните си интервюта. Изречението “Всичко е безсмислено” обаче е част от всичко, следователно е също безсмислено. Следователно в изречението “Всичко е безсмислено” няма смисъл. Което значи, че “Всичко НЕ е безсмислено.” Парадокс.

            И все пак, има ли смисъл да се живее (“ризон пара вивир”), след като, така или иначе, последната песен завършва с катастрофа?

            Има ли смисъл от цялата тази корида, след като, независимо от това колко говеда е пронизал на арената, в края на краищата матадорът умира?

            Кембълът пак ме довежда до главоблъсканица. Отново ли трябва да го преодолявам? Опитвам да мина отвъд разума и заспивам с въпроси за талантите на Кембъла.

             23-3-2007
            И тази сутрин в просъница си спомних притчата от Евангелието на Матей.

Един човек , тръгвайки за чужбина, повикал слугите си да им предаде имота си. На единия дал пет таланта, на другия -  два, на третия - един, всекиму според силата.
Този, който взел петте таланта, ги употребил в работа и спечелил още пет.
Другият, с двата, спечелил още два.
Този с единия талант, взел че го закопал в земята, скрил среброто на господаря си.
След дълго време се върнал господарят и повикал слугите си да им потърси сметка.
Онзи с петте таланта пристъпил и казал: “ Господарю, ти ми даде пет таланта, аз още пет спечелих с тях - ето ти ги.”
Господарят рекъл: “Хубаво, добри и верни рабе, ще те наградя, влез в радостта на господаря си.”
Дошъл също онзи с двата таланта и рекъл: “Господарю, ти ми даде два таланта, ето, аз спечелих с тях още два.”
Господарят рекъл: “Хубаво, добри и верни рабе, ще те наградя и теб, влез в радостта на господаря си.”
Появил се и онзи с единия талант. “Господарю -  казал - знам те, че си строг човек и се уплаших да не ти загубя таланта, та затова го скрих в земята и сега ето - връщам го, както ми го даде.”
Господарят се ядосал: “Хитър и мързелив роб си ти! Като знаеш, че съм строг и те е страх да не загубиш таланта си, защо поне не го даде на банкерите, а аз като се върна щях да си го прибера с лихва! Вземете таланта му на този и го дайте на оногова с десетте таланта. Който има, ще му се даде, а който няма ще му се отнеме и това, което има. И хвърлете негодника навън в тъмното, там ще бъде плач и скърцане със зъби. Който има уши да слуша, нека слуша.”


И питам кой от тримата слуги е Кембълът? Кой от тримата слуги съм аз? A ти?       

 Джовани,                      3-23-2007 San Diego, California

                                                                                  zaro



Источник: http://zaro.blog.bg/viewpost.php?id=58742
Категория: Култура и изкуство | Добавил: jivi (17.03.2009) | Автор: Захари Карабашлиев W
Просмотров: 1011 | Рейтинг: 0.0/0
Всего комментариев: 0
Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]