| Главная » Статьи » Култура и изкуство |
Камъкът, който се смее
Когато срещна камък с необикновенна форма и цвят имам навика да го
взимам от мястото му, да го огледам и после внимателно да го сложа в
съкровищницата на спомените си. "Обсидиан, смеещият се камък" на Лена
Койнова е повече от интересен, той символизира вътрешната, силна
природа на човека, в състояние е да те обсеби или да те подчини на
волята си. Каква е волята му обаче ще разберете, ако го вземете в
ръцете си.
С Лена ме запозна книгата й, която обходи всичките ми познати и се спря при мен. От срещата ми с нея се оказа, че тя е човек, който отказва да говори каквото и да е за себе си, а предпочита читателя сам да я разкодира чрез текстовете й, да положи затова поне елементарни усилия. Разговорът ни се превърна в шахматен двубой, в който всеки се стремеше да намери правилната дума, за да не излезе извън рамките на приличието или да не се превърне в крайно противопоставяне. (Подразбирам, че е към края на петото си десетилетие, не питам лични въпроси или по-точно тя не ми отговоря, защото всеки грешен или неправилно зададен въпрос ни отдалечаваше един от друг). Говорим си по-скоро абстрактно. Счита, че днешният човек е фрагментарен, накъсан на парчета и разноглед от интереси, изкушения и натрапващи му се потребности, воден за носа от рекламата, която е всичко. Наблюдавах я, от всичко, което забелязвам при първата ни среща е нейното привидно мълчание, а познатите ми се учудват, как съм могъл да я разговоря. Лена за себе си: "Зодия „риби” съм. Литератор съм и ако изключим краткия период на учителствуване, мисля, че нямам професия. Може би не е похвално, но не съм привързана към никакви институции, платих си данъка за тези илюзии да вярваш в тях. Чувствам се гражданин на вселената, но моля ви не ме приемайте за мизантроп. Странното е, че и аз не знам с какво се занимавам, може би „нещотърсач”. Разхождам си немската овчарка и си говоря с нея." Външният живот на човека не говори много за истинския човек, който е повече от него. Тук се спирам за малко и се хващам за думите й, въпреки скромността си Лена флиртува с тях, флиртува като поет, който по-скоро търси подходящата дума, отколкото ръкопляскания от събеседника си, като ме подготвя да се вгледам в очертанията на невидимото, което е същественото. За поезията и поета. Може би е права, че поетът се събужда в нас спонтанно, когато надникнем в пролуката, зад която виждаме истинското си лице. То е някъде дълбоко, дълбоко и от ден на ден все по-рядко стават истинските ни срещи. От начина, по който говори не ми изглежда конформист: "Колкото си по-образцов гражданин, си по-далеч от поезията. Тя си остава само едно украшение към удобния интериор. Поетът, струва ми се, че нямам право да говоря от негово име, но само доколкото съм и читател, приемам, че не е „над” вярата, той е самата вяра, в която няма разграничения, няма принадлежности, защото тя е хармония, съпричастност, едно цяло с всичко. Казва се, че разсъжденията само ни разделят, а сърцето запълва пропастите. Там, според мен, е мястото на поета, там са и всички допирни точки на света. Не знам какво е поетът, може както искаме да го наречем, но все пак не и „логичен”. И „примитивното” в действителност дали е примитивно? Природата не „подсказва”, тя непрекъснато говори и пее. Само да имаме силата да я видим и чуем. Липсва ни малкото-огромно синапено зрънце вяра. Доколкото чета поезия, поетът гравитира само към вселената, така поне го разбирам". На много места в стихосбирката лирическата й героиня е нестинарка, питам Лена за ролите и за произхода на нестинаството: "Ако някоя лирична героиня „изпада в роля”, тя просто е объркала пътя, а нестинар е всеки творец, докато е стъпил върху сакралното огнище. Не съм ерудит-митолог, но може би корените на нестинарството са много дълбоки и културоложките термини няма да помогнат. Приемам, че изворът на лирическата поезия е край екстатичните пътешествия на най-древните специалисти по човешки души, познати ни като шамани, които са преодолявали всекидневното си човешко състояние по пътя до света на боговете и началото на света. Там няма ли да срещнем праотците и на нестинарството, и на всички предрелигии?” За познанството със Светлин Русев, отговаря единствено заради появата на негови илюстрации към книгата й: "Те се появиха в резултат от невероятните ми впечатления при срещата с негови видения на една изложба. Бях потресена. Сякаш беше погледнал и с моите очи. Покланям му се и му благодаря". Лаконична е и за премиерата на втората си стихосбирка- "Обсидиан, смеещият се камът", която се очаква в най-скоро време: "Истинската премиера ще се състои, когато един читател отвори насаме книгата ми и почувствува, че тази вечер за него е по-необикновена." Така полека- лека стигаме до темата за фолклора, който е втъкан в шевиците на текстовете й. Тук Лена се оживява, и се отключва разговорът: "Това, което наричаме фолклор, е океан, в който навярно са ме топнали при раждането ми. Нямам и представа за родителите си, може някой от тях да го е сторил. Колкото за „чистото българско фолклорно звучене” и „фолклорните области на България” бих казала, че те са като цветя, от които всеки творец събира цветен прашец. Образите, които изграждат „фолклорното звучене”, го постигат, доколкото българското е една от опорните ми точки, една от вратите ми към света и към света на мистериите, доколкото Бог е вложил „вечността в сърцето” ми. Опитвам се да я провокирам с въпроса за влиянието на фолклора върху символистите в България, а тя се затваря отбранително: "Ако в кръг са наредени плодове, вода и захар, това още не е вино, в самия кръг е човекът, в който е ключът към виното. Така и творецът не върви по окръжността, където ще срещне под етикети всяка поезия, а е в центъра на кръга и казват, че ключът за божественото вино е под езика му." Поезията на Лена е митична и обредна и затова я провокирам с въпроси за ритуалността в поетичните текстове: "Не знам къде да се търсят „допирните точки”, но според мен поетът е някъде между всички светове. Там е центърът на света. Там ние слушаме ритъма на вселената и ритъма на собствената си кръв, на сърцето си, и го помним още от оня миг, когато сме го слушали в утробата. Този ритъм води всички ритуали, без значение как ще ги наречем през вековете – шамански, езически, митически, християнски, или поетически. Стига да идват от ритъма на сърцето, а не от хитрия и практичен разсъдък. Искам да вярвам, че поетът пише, за да слезе от кръста в благословеното мигновение, когато в него се пресичат профанното и сакралното, когато и цялата вселена е в него, и милостиво го пречиства." На по-острите ми въпроси отговаря с въпрос, на провокацията с провокация. Всъщност това не е бягство от позиция, а контра позиция. Който разбрал-разбрал и се смее. Опитвам се да изтръгна мнението й за масовата култура, чалгата и за вулгарната рап-поезия при феномена “Ъпсурт” .. Казано е: „Всичко си има време...време да разхвърляш камъни, и време да събираш камъни..., време да раздираш, и време да съшиваш...” Това е и за всички феномени, и за „ъпсуртните”, защото и те такива, каквито са, са само част от нашата човешка диагноза. Творците, за които говорите, не могат ли да се подпишат и те под думите на „ъпсуртците”, че „от нищо друго не могат да изкарат толкова”? Като творец Лена не се изкушава да задълбава в класическия стил на балканската поезия (за такъв се счита текстът постигнат със средствата: средиземноморски декор, древногръцка митология и струящата от тях древна мъдрост, има го при Кавафис, Елитис, Йован Христич, Светлозар Игов) при нея за радост има едно чисто българско модерно за времето си фолклорно звучене и песенност. На края на разговора я питам за оста "народни вярвания- мит- литературата", за завръщането към корените, за знанието като бездънен кладенец, който опоетизира, а тя ми отговаря: "Дали това е „творчески път”, не мога да кажа, защото такъв е пътят на всеки човек, път към корените му, останалото е път към лудницата. Само че тези корени наистина растат „от бездънен кладенец”, в който трудно се спускаме, а и избягваме усилията от страх и гордост. Тази „ос” е вертикална и на повърхността са нашите литературни опити. Но този, който е успял да стигне дъното на кладенеца, както ми подсказва Керана Ангелова с един стих на Васко Попа "Който цял остане и цял се изправи- Той играе!" Источник: http://moeto.blog.bg/ | |
| Просмотров: 838 | |
| Всего комментариев: 0 | |