| Главная » Статьи » Детски кът |
Житената питка - Ангел Каралийчев
Разровила баба огнището, скришом извадила питката и я потулила някъде.
Ваньо и Кунето претършуваха кътовете, пъхаха главичките си под леглото,
ровиха се в долапа, гледаха повторно в пещта - няма я.
- Бабо, дай ни питката, бабо! - замоли се Ваньо. - Бабке, молим ти се, дай ни я! - изправи се пред нея сестричето му. - Мирувайте, че видите ли хурката! - сопна се баба им. - Бабичко, много сме гладни, ба! - с нажален глас пееше Кунето. - Я зяпни да видя! Пуста баба все не вярва. Кунето разтвори като риба малката си устица. - Пъй, че огладняло момичето ми - рече бабата, - ами сега? Ха почакайте още малко, да се върне от гората тейко ви с шейната. - Де е питката, ба? - дръпна сукмана й Ваньо и я погледна с очи, от които се гласяха да капнат две сълзи. - Де я! Отиде да си обиколи нивката. Не я ли видяхте кога изскокна? Ей я там, хе, тича по пътя. Подир нея куцука Черньо и джавка. Ваньо и Кунето залепиха очи на изпотения прозорец. И видяха широкия, белия път. Нападал от небето сняг - един човешки бой. Затрупал дърветата, затрупал малките къщурки, затрупал гората. Студено и страшно е на полето. Големи пустали вълци сноват по пъртината, гледат към село, където пушат комините, точат си зъбите и ръмжат. Никой не смее да ходи там. А тя, нищо и никаква питка, излязла от огъня с гореща глава, отърсила от гърба си въглените и се търкулнала. Хайде-е-е! Отива да си обиколи нивката. - Бабо... - обърна се умислен Ваньо. -Ей? - Право ще кажеш - вярно ли е? -Кое? - Онуй, дето ни го разправи, че уж питката ходела да си обикаля нивката. - Вярно е, чедо. Баба никога не лъже. - Ами далеч ли е нивката? - Много е далеч. - Чак до голямата гора, че зад нея - показа с пръст Кунето. - Там. Двете деца опряха очи на прозореца. Пада ситен сняг. Сипе, сипе. Затрупва къщите. Те пъшкат под дебелия юрган и дъхът едвам им излиза през комините. Мудно крета по пътя една биволска шейна, накамарена с дърва. Преваля зад моста и чезне зад снега. - Бабо, хайде пак ни разправи за питката! - обърнаха се двете замислени руси глави към очилатата бабичка. - Какво да ви разправям, нали снощи ви разправих. - Още един път искаме. - Хубаво! Слушайте! Тя, питката - започна баба им, - като излязла от огъня, озърнала се, смъкнала от гърба си въглените и полека се промъкнала през открехнатата врата. Плюла си на петите и ударила на бяг. Подир нея се втурнал Черньо. Гони я до моста, но не я достигнал, защото тя летяла напреде му като заек. Щом разбрал, че няма да я стигне, Черньо лавнал два-три пъти подир оня, що духа и се върнал. Минала питката през равното поле, навлязла в гората, и насреща й, насред пътя, изневиделица изскочил вълк, ей такъв, три дни нищичко не хапнал. Облещил се, тропнал с крак:  - Стой, питке житена! Както съм прегладнял, наведнъж ще те лапна, ама ме е страх да не се задавя. - Недей, Вълчо, брат да си ми! Ще се задавиш, много съм корава. Почакай ме тук, додето се върна! Мене баба ми е заръчала нивката да обиколя, където съм се родила, че да стана мека и сладка. Сега не съм за ядене: много съм гореща. Излъгал се глупавият вълк. Хванал вяра. Клекнал на пътя. Чака, чака, а студеният вятър брули ушите му. Питката хукнала. Бре нагоре, бре надолу, между старите дървета - право на нивката. Гледа - голяма, широка нива. Насред нивата - круша-самосянка, стои като самодива в бялата си премяна. А под синура - кладенчето замръзнало. Навела се зачервената от студа питка и попитала: - Тук ли е житцето? - Тук е - рекло то с тъничко гласче като на пчелица. - Ами будно ли е, или спи? - Будно е. Трае си на топло, под снега. Завило се през глава с бяла черга. Едвам диша. В гората било много страшно. Нивата е сред самата гора. Бучал лудият вятър. Дърветата плачели. А житцето се затоплило - нищичко не ще да знае. - Гладно ли е? - попитала питката. - Не е. - Ха тогаз нека мирува, че напролет, когато се стопи белият снежен юрган и славеите запеят край нивата, стръкчетата му да израснат високо, едър клас да завържат. Ще напълнят житницата догоре. Нека знаят малките стръкчета - всичките ще станат питки. Засмяло се тихо под снега житцето. Май го лъжела питката. Как може то да стане питка. Глупавичко е, защото е много мъничко - само на два месеца. Тръгнала си питката назад. Свършила си работата, иде си у дома. Не минава през гората, ами заобикаля по долината, през ливадето, поела дълбокия път - иде си. - Ами вълкът, бабо? - Вълкът, клекнал сред гората, чака и трака със зъби, а студеният вятър брули ушите му. Пустата питка, колко е хитрушка! Вратникът скръцна. В двора влязоха шейни. - Ваньо-о-о-о, тичай - шейната! - Иде си татьо - у-у-у-у, какъв е побелял! - Хайде, Куне, налей топла вода в менчето, да си умие баща ти ръцете, защото цял ден е мръзнал. Пък аз ще отида в малката къща, да видя дошла ли си е питката. | |
| Просмотров: 2467 | |
| Всего комментариев: 0 | |