Главная » Статьи » Литература

Стихове от Румен Стоянов
Румен Стоянов е роден на 29.10.1941 в с. Драганево, Великотърновско. Следва в СУ "Св. Климент Охридски" и в Хаванския университет. Работил е в Бразилия като дипломат в българското посолство и като преподавател по български език и култура. В момента е преподавател в Катедрата по Испанистика и португалистика в СУ "Св. Климент Охридски", където води курсове по португалска литература и по литература и странознание на Бразилия.
         Превежда поезия и белетристика от испански и португалски на български и обратно. Сред превежданите от него автори са Маркес ("Сто години самота"), Кортасар, Борхес, Карпентиер.
         Автор е на многобройни статии, предговори, послеслови и есета. Член е на Съюза на българските писатели и на Съюза на преводачите в България.
         Пише поезия и проза на български, испански и португалски. Публикувал е поетическите сборници "Стихотворения в Бразилия" (1981), "Бавни стихотворения" (1983), "Прилив" (1989), "Погача" (1993) и "Ракла" (2003) и книгите с проза "Летопис на рунтавото време" (1998), "Откоси" (1999) и "Аз съм българин" (1999).
  
*************************************************
  
Родно село
 
Когато идвам към тебе, светът става все по-малък,
сякаш вали сняг, сякаш пада нощ, пътувам в претъпкан тролейбус, чета с настолна лампа,
светът е буца пръст сред твоята кал, когато съм в тебе.
Но ако трябва да те определя с една дума, тя е дъно.
Защото оттук по-надолу няма, оттук по-надолу е гробът.
Защото тук съм като водата, без възраст.
Оттук пътят ми е един, нагоре, и може би не си дъно, а висота надолу.
И ослепял да съм, ще те позная по това обречено, само тук, усещане за дъно.
  
Прости гледки
 
Зелен хълм,
червени мравуняци,
бели волове.
На върха синя черква.
Девойката плавно вдигна ръце.
И слънцето слезе между нейните длани.
Въздухът се усмихна.
  
Да бъде
 
Аз съм от Мизия.
Стиска тесто от бездънните мизийски нощви, аз съм от Мизия.
Тук небето е най-синьо дори когато е с цвета на мъката,
защото и майка ми е от Мизия,
тук раменете ми са от Тимок до Черно море,
защото и баща ми е от Мизия,
тук хълмовете са най-силни,
защото и сестра ми е от Мизия,
тук душата ми лети най-високо та дълбоко,
защото и до неведомо коляно прадядовците ми по майка и баща са от Мизия,
тук огънят най-топли,
защото и жена ми е от Мизия,
тук въздухът е най-свиден,
защото и синовете ми ядоха пръст от Мизия
и ме побиха още по-надолу, отвинаги и завинаги насред Мизия,
тук не ме е страх от смъртта,
защото отземи донебеси кръвта ни е от Мизия,
та всичко тук ми казва: от Мизия си и на Мизия ще станеш.
 
Янтра
 
Ти беше чиста, защото чисти бяхме ние, макар че ние бяхме чисти, защото чиста беше ти.
Не знаехме дали има Бог, но знаехме, че има рай: твоите води. Лете светът ставаше наполовин речен, а другата му половина струваше колкото една твоя капка
и в твоите води, Пречиста, чиракувахме за човеци и в тях всяко движение беше радост,
та излизахме от теб единствено да спим и ако август траеше още ден, щяха да ни израстват плавници.
Ти беше шестото ни сетиво и как лесно деляхме доброто от злото, а най-доброто беше да тръпнем от водното ти упование.
Даже свободата беше речно понятие, свободни значеше да се къпем в тебе до премала.
Ти, Пречиста, беше триж второ слънце: светеше и топлеше както небесното и както небесното даряваше ни без да вземаш нищо.
О, детство със стригани глави и водни похождения край среднощните върби, щастието беше тъй цялостно, че не го забелязвахме,
може би защото миришеше на гнил клечаталак, риба, прани черги, гръсти, може би защото от щастие викахме, та посинявахме.
Ти вместваше минало-сегашно-бъдеще в пълновластието да живеем речно голи, но безсмъртието беше жалко пред миг от твоята омая.
После фабриките захрацаха оловни храчки в тебе и рукна черна гной от самите извори на времето,
ти изтече ничком и ни остави повърнато, смръдня и мъртва слуз.
Увлечени да станем петилетно господари на природата не знаехме, че и реките хващат гангрена, сифилис, проказа.
Речните неща измряха, скоро ще забравим имената им: сом, подмол, детство.
Сега и винаги с корема си усещам как те скъсаха, наша пъпна връв със земята,
сега сме безречно объркани, безречно унизени, нима дори от теб, Пречиста, може да идва зло,
сега кой ще ни очовечава, кой ще ни измива от греховете, кой ще ни пречиства думите, кой ще ни учи децата на добро,
сега не смеем да те погледнем с кръвясалите си очи и мълчим,
сега ...
Ти си мръсна, защото мръсни сме ние, макар че ние сме мръсни, защото мръсна си ти. 
  


Источник: http://pogacha.hit.bg/
Категория: Литература | Добавил: jivi (03.06.2009) | Автор: Румен Стоянов
Просмотров: 1422 | Рейтинг: 5.0/1
Всего комментариев: 0
Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]