"Цената на жилищата няма да падне до толкова, че да си ги позволи човек с 500 лева доход.” - "Звездният” репортер Евгени Минчев
Цената на човешкото достойнство няма да падне до толкова, че да си го позволи човек с чепици за 2500 евро и ливосана за още толкоз коса. Достойнството или го имаш или го нямаш. То идва някак издълбоко, от корените на човека, от рода му. То е в позата, с която носиш онова, което си. Онова, което дедите ти са били. Което е твоята същност. То е впито в съзнанието ти чрез начина, по който си учен да сядаш и ставаш. Начинът, по който си прилъган да направиш първите си стъпки. Гради се като продължение на духа във дома, дето си раснал. В него вплиташ доволството от успеха на онова, що си успял да постигнеш сам сетне. Тогава и гордостта ти има своя красота. И достойнство. Походката има тежест. И думите. Тия неща не се купуват с пари. Не можеш ги придоби с хитрост и измама. Дори да успееш да подредиш дома си като аристократ, от стените му ще лъщи стойността на хонорарите ти. А не – на таланта. Щото таланта няма стойност. Откакто я няма древна Елада, дето талант е било монета. Дребна. То – не случайно тъй са нарекли дарбата. Щото малко трябва дарба. Другото трябва да е повече – трудът, достойнството. С таланта да правиш пари можеш си купи само атрибутите на достойнство – но чуждо! Аз съм градска жена, да ти кажа. Със селски корени. Презрението ти към цената, на която продавам труда си не ме впечатлява. Както не ме впечатлява лъскавата ти кола, или уникатите в дома ти. Не разбирам твоя вкус, понеже е купешки. Аз имам вкус за истинските неща. Безценните. Ако ги смяташ демодирани, то е защото не можеш да ги купиш. Не се продават просто. Накараха ме да проходя, за да си взема онова, което искам, сама. У нас на масата първо сядаше дядо, но никога не започваше да се храни, преди последния от домашните да не е седнал на масата. Учена съм, да излизам спретната на пътя, дори и за да посрещна добитъка. Да поздравявам по-възрастните първа. И да отвръщам на всеки поздрав. Тъжно ми е от безразличието в града. И от студения индивидуализъм. Анонимността в множеството не прави човека по – свободен. Прави го по-изгубен. Не ме съветвай да хвана мотиката и да се нося към село. Мотика се носи в ръка, само когато ще се копае гроб. Или след погребение – на връщане. Мотиката, уважаеми, се слага на рамо – като оръжие. И не се вири високо – както дръжка на знаме. Както го носиш ти! Щото пък знамето се държи в ръце. За да се вее! Не се слага на рамо – щото виси. Като купено достойнство! Аз винаги мога да се върна на село. Там са ми корените. В земята, дето дава, щом се грижиш за нея. Зърната на семената, които си хвърлил. Земята, която знае грижите на дедите ми. Която помни босите ми крака. Земя, която за теб е пръст. Пръст, в която ровиш с голи ръце, за да вкопаеш купешките си корени. За да застанеш в позата на придобитото си достойнство. А позата ти стои неестествено. Защото достойнството се вкоренява чрез семена. Семената, които ти дават дедите ти. Онез, от които се срамуваш, щото са прости селяни. Каквото и да става обаче, накрая винаги печелят селяните!
Источник: http://tit.blog.bg/lichni-dnevnici/2010/01/19/niakolko-dumi-za-dostoinstvoto-za-selianite-i-blagorodnicite.475522 |