Срещна я на едно празненство по случай рождения ден на свой приятел. Там се запознаха. Беше изключително хубава и почти всички момчета, които присъстваха на събирането, се въртяха около нея, в желанието си да я впечатлят и да спечелят вниманието й. В края на празненството, когато повечето започнаха да се разотиват, той се престраши да й предложи да изпият заедно по едно кафе. Момичето доста се озадачи от поканата му, но въпреки това прие.

Отидоха до близкото кафене и седнаха на една от свободните маси. Той беше толкова развълнуван, така лудо биеше сърцето му, че не успяваше дума да отрони. Това му състояние изнерви момичето.

"Аз ще тръгвам вече...” – тъкмо се канеше да каже тя, когато той вдигна ръка и повика сервитьора.

- Бихте ли ми донесли малко сол? – плахо попита момчето - Искам да добавя на кафето си...

Всички присъстващи в заведението, които бяха чули тези думи, втренчиха учудени и недоумяващи погледи към него. Сол в кафето?!

Изчерви се целия от срам. Но когато след минута сервитьорът донесе солта, той добави малко от нея в кафето си, разбърка леко и отпи.

- Странни вкусови предпочитания имаш – отбеляза момичето, все още не вярващо на онова, което вижда.

Тогава той започна да разказва:

- Като бях малък, живеехме близо до морето. Прекарвах дните си в игра на морския бряг или сред вълните. И постоянно усещах вкуса на солената морска вода в устата си. Израстнах с този вкус и така свикнах с него, че с времето го заобичах. Затова слагам сол в кафето си. И когато отново усетя в устата си този тръпчив, леко нагарчащ вкус, си припомням отново щастливото детство, безгрижните игри край морето, семейството ми... Родителите ми все още живеят в онази малка къща до морския бряг. И така ми липсват понякога...

Докато разказваше това, очите му се насълзиха. И тя се разчувства докато слушаше историята на живота му. Замисли се, че човек, който така открито излива чувствата си, който така ревниво пази спомените на своето детство, вероятно ще цени в бъдеще и семейството, и дома, които ще създаде. Ще ги пази и ще се грижи за тях със същата обич и всеотдайност...
Стана и някак мило и топло от тази мисъл. Започна и тя да разказва за себе си. И нейният дом беше далече, тя също разказа за семейството и родителите си. Разговорът продължи и стана интересен и за двамата. Дотолкова, че времето с което разполагаха, се оказа недостатъчно да си кажат всичко. Затова се уговориха да се срещнат отново на следващия ден. И на по-следващия, и на още по-следващия...

Ожениха се.
И до края живяха много щастливо...
Когато тя му правеше кафе, винаги слагаше в чашата му по лъжичка сол. Така беше през целия им съвместен живот. Защото знаеше, че той така го обича...

След 40 години щастлив и изпълнен с любов семеен живот, той почина.
Когато, след погребението му, тя разчистваше вкъщи, намери плик, на който пишеше "ОТВОРИ ГО СЛЕД СМЪРТТА МИ”, а вътре имаше писмо. Написано от него за нея:

”Скъпа моя,
Моля те прости ми! Прости ми затова, че изградих целия ни съвместен живот върху една лъжа! Един единствен път те излъгах аз. И това беше лъжата за соленото кафе! Спомняш ли си деня на първата ни среща? Аз бях така напрегнат и толкова развълнуван от това да съм с теб, че когато извиках сервитьора, вместо да поискам захар, казах "сол”. И когато всички погледи се впериха в мен, включително и твоя, така се засрамих, че не събрах кураж да се поправя и продължих тази лъжа. Тогава аз изобщо не допусках, че тази нелепа лъжа ще се окаже основата на нашия съвместен живот. Много пъти след това исках и се опитвах да ти разкажа истината, ала някакъв необясним страх ме спираше да го направя. Но вече усещам края си и зная, че смъртта е близо, затова няма от какво да се страхувам... Ето я истината: Аз не обичам солено кафе!
То има много странен, дори бих казал неприятен вкус. Но от деня на нашето запознанство, аз пия такова кафе, без да изпитвам съжаление или разкаяние за това. Да бъда с теб беше най-голямото щастие в живота ми и аз дължа това щастие именно на соленото кафе. И ако можех отново да се преродя, аз пак бих искал да преживея всичко отначало - да те срещна теб и да прекарам живота си с теб. Дори ако трябва за това отново цял живот да пия солено кафе...”

Плач разтърси тялото й, а сълзите стичащи се от очите й, намокриха писмото.
Не можеше да определи какво точно чувства в момента...

Мина се време. Веднъж, дочули за странния навик на съпруга й, я попитаха:
"Какъв вкус има соленото кафе?”

Очите й се насълзиха при спомена и тя тихо прошепна:
"Сладък, много сладък”...