Можеш ли да ядеш един портокал и да предаваш Божията благодат на другия до тебе? С просто държание и живот? Можеш ли да чистиш фасул и лук, да пържиш, да готвиш, да бършеш с парцал, децата да гледат телевизия в хола и ти да минаваш и да казваш: ” Вдигни си малко краката, детенцето ми, да избърша и тук!” И децата да чувстват, че покрай тях е минал тих повей, любов, милувка, добродушие, духовност, която излиза от шума на прахосмукачката? Духовност, която излиза от чините в кухнята, от начина, по който ще отидеш да простреш дрехите? От начина, по който паркираш колата и детето ти от прозореца те вижда, че отваряш и затваряш вратата и че носиш покупките от супермаркета или да спираш на бензиностанцията да заредиш бензин? Тази духовност прелива от всичко това, от всичко, което правиш, от всичко, което говориш, от всичко, което не казваш, от начина, по който си миеш зъбите и децата виждат как слагаш четката за зъби на мястото й и не се нервираш, ако нещо се обърка в твоите неща. Нещо е паднало на земята, навеждаш се с усмивка да го вземеш, с хумор, с хладнокръвие и с оптимистично настроение- това е духовност. Това е голямата ни заблуда, голямата ни грешка, че сме ограничили духовността само до няколко дяла в живота ни, изкарали сме я от нашето ежедневие и живот и сме забравили, че всичко е духовно. И пак ще ти кажа за случая от училище, когато един ученик играеше баскетбол, видя ме и аз му казах да спре да хули:” Защо говориш така?” Той се обърна и ми каза: ” Е, отче, сега нямаме час по вероучение! Извинявайте, сега играем баскетбол!” Аз му казах: “Добре, ще ти го кажа друг път, сега играеш баскетбол, не е час за разговори и друг път ти обясних, че и баскетболът, и мигът, в който чакаш на опашката да вземеш сандвич, и училищният автобус, с който отиваш на училище и вкъщи, всичко има Бога до себе си и Бог в тебе, каквото и да правиш”. И вероучението не е вероучение за един-два часа на седмица или за един час, както постепенно искат да го отхвърлят и воюват за това; то не е за един час и край, свършили сме! Вероучението започва, когато свърши урокът. Участието в св. Литургия започва да функционира, да въздейства върху нас и да открива силата, която ни е дало, след възгласа „По молитвите на светите наши отци. . .”, тогава започва твоят духовен живот, а не там с хубавите дрехи, с хубавото изражение и с духовността върху външния профил, а когато отидеш в павилиона, в квартала, в къщи, при мъжа си, жена си, децата, в контактите с твоите колеги. . ..
 
Из беседа на архим. Андрей Конанос