Стоим оня ден с Митето комшията на опашката в пощата, чакаме за пенсиите, интересни разговори водим, интелигентни реплики слушаме.
- Ох, боже, боже – вика дребна баба отпред, какво доживях, боже – страната ни е земен рай, а само дяволите живеят като богове!
- Мина ни времето, Минке – казва съседката й – сега младите успяват. Нали знаеш Красето от третия етаж – двама мъже, осем любовници, десетина годеници смени и пак не се оплаква.
Митето не издържа и в свой си стил подметва:
- Така е – за да успява днес една млада жена , краката й трябва да имат различни гледни точки…
Дребното бабе кима съгласно:
- Прав си, комшу, тъй е. Лятос това Красе отиде на море без пари, без багаж, дето се вика – по едни бикини. И от чантата не ги е извадило дори, но куп пари донесе. Сега е уважавана собственичка на дом за срещи и разтухи. Всички в квартала я познават. Е, и на мен викаха , , Добър ден” навремето, ама то беше заради една грамота и значка за ударен труд…
- Стига с тия недемократични спомени! – казвам уж строго. – Остава да ни разправиш какво е пишело във вестниците тогава, какви филми са давали, какви песни сме пели… Я гледай телевизията сега! Истинско, ама съвсем пълноценно отражение на живота е вече. Никакви работници, никакви селяни. Съобщават ти кой кого и как убил, кой, къде, какво е ял, розови сериалчета… Абе, ти не ги ли гледаш? Ей това са демократично свободни жени: тоя обича, с ония спи, третия люби, четвъртият е мъжът и… Ония вътре защо се бавят толкова? Ще речеш, че пари броят.
Плешив, все още младичък пенсионер – да има, да има, седемдесет, наднича и вика:
- Смятат нещо… Вярно ли е, че въвеждат нова парична единица – една пенсия?.. Властниците да получават по-малко пари – кой по 20, кой по 25, кой по 30 пенсии. Да не правели лошо впечатление, знаеш?
- Не съм чувал – казва Митето и въздиша – Всеки си носи кръста към своята Голота, ама управниците носят нашия. Че и тесли и гвоздеи са ни понесли… Минавах ония ден край гробището и срещнах погребение.Свалих шапка, разбира се, пък си викам: , , Ех, братче, братче… Ти си добре, ами аз като още живея!”
Прегърбеният се разкашля, извади носна кърпа, избърса сълзите, пък промълви:
- Абе, дойде ли тая демокрация най-после, или ще става още по-лошо?
Отклонявам се от мрачните приказки и казвам:
- Аман от опашки. Всеки месец висим тук за грошове!
А Митето ме успокоява:
- Както оредяваме, ще става по-лесно – ще се чака на по-къси опашки…