Понякога си мисля, че войниците,
останали по бойното поле,
не са под корените на пшеницата,
а в жерави превърнали се те.
 
И досега от времената стари
летят и викат с тъжни гласове.
Когато сме печални, затова ли
мълчим и ние търсейки небе?
 
Аз виждам как във предвечерно време
те плуват горе в бялата мъгла.
Под строй. Навярно преди време
и хората вървели са така.
 
Но те летят във пътя си далечен,
подвикват в залезната тишина
и затова ли във гласа им вечен
човешка реч дочуваме едва.
 
Летят, летят ятата уморени,
летят в мъгла от гаснещия ден
със промеждутък малък разделени
— навярно пазят мястото за мен.
 
Ще дойде ден, със жеравното ято
ще полетя в мъглива пелена
и с птичи глас ще викам към земята
на живите любими имена.

превод от руски Георги Динински

муз. Ян Френкел