Сряда
28.06.2017
15:55
Приветствую Вас Гость
RSS
 
Моите зимни вечери...
Главная Регистрация Вход
Каталог статии »
Меню сайта

Категории раздела
Ако си тъжен [33]
Време за губене [19]
Градове и страни [20]
Детски кът [17]
Здраве и красота [33]
История [12]
Кулинарна тетрадка [23]
Култура и изкуство [26]
Литература [41]
Личности [27]
Образование [23]
Общество, Политика [30]
Психология [23]
Растения и животни [10]
Семейство и дом [30]
Технологии [28]
Философия [23]
Християнство [45]
Шеги и анекдоти [32]
Коледа и Нова година [50]

Статистика

Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Главная » Статьи » Градове и страни

Велико Търново - “от Бога пазената” историческа столица на Българите

Днешната земя на българите е едно от древните огнища на цивилизацията на европейския континент, оживен кръстопът на различни култури. Според статистиката България е на едно от първите места в света по броя на археологическите си паметници, в Европа тя отстъпва само на Гърция и Италия. През Средновековието българската държава се превръща в една от “великите сили” на европейския политически и културен живот. Вторият от двата големи периода в историята на средновековна България е неразривно свързан с “Богопазения Цариград Търнов” – столицата на Второто българско царство (ХІІ-ХІV в.), градът, чиято слава стига чак до “Северния Океан”...

Следите от активна човешка дейност на територията на Велико Търново ни водят в дебрите на праисторията. На терена, на който се развива късноантичният и средновековен град те са поне от ХІІІ в. пр. Хр. Тракийското селище продължава живота си в римската епоха. По време на “световната” Римска империя обаче най-впечатляващото явление в района е Никополис ад Иструм, градът на император Траян, чийто естествен наследник през Средновековието (такава картина се наблюдава в същност в цяла Европа) е именно Търново. През ІV-V в., когато Никополис постепенно запада, центърът на градския живот се пренася тук. “Търново преди ... Търново” несъмнено е вече град, чието име обаче е обект на дискусии и хипотези. Ранновизантийското наследство, дори и в чисто материален аспект (крепостните стени на Царевец) е умело използвано от средновековните българи.

По време на Първото българско царство (680-1018 г.) градът приема името Търново и заема неизвестно по ранг, но вероятно важно място в системата на управлението. За съжаление този период от историята на града е слабо проучен, но някои паметници (златният медальон на хан Омуртаг, колоните на същия владетел и баща му хан Крум, някои византийски монети и т.н.) водят до смелото предположение, че Търново може би е сред владетелските резиденции още през ІХ-Х в. Във времето на византийската власт (ХІ-ХІІ в.) ролята на града нараства предвид нахлуванията на номадите (печенези, узи и кумани) на юг от Дунав. Названието на хълма Трапезица свидетелства, че тук е имало силен гарнизон, съставен предимно от местни българи. Представителите на българската аристокрация (болярството) по онова време държат контрола на редица крепости по “надоблачните височини”, както пишат съвременните византийски автори.

Кризисните явления във Византия в края на XII в. засилват антивизантийските тенденции, които са умело направлявани от търновските боляри, братята Теодор (Петър) и Йоан Асен, свързани родово със старата българска аристокрация. През пролетта на 1186 г. при освещаването на построената от Асеневци търновска църква "Св. Димитър" по-големият брат Теодор е провъзгласен за български цар под името "Петър". Според съвременниците Търново е “най-укрепеният и най-красивият от градовете по Хемус (Стара планина)”, което предопределя избора му за столица. Дори старата слава на Велики Преслав (първата акцията на Петър и Асен цели освобождението именно на Симеоновата престолнина!) не е в състояние да надделее над безспорните стратегически и геополитически преимущества на Търново.

Още при първите Асеневци градът придобива своя познат средновековен облик. Той е разположен върху хълмовете Царевец и Трапезица, оформени като своеобразни “акрополи” (вътрешни крепости) и по двата бряга на р. Янтра между тях. Към реката се спускат мощни напречни крепостни стени, които обхващат кварталите на “външния град” (дн. Асенова махала, т.нар. Френкхисар/”град на франките”, еврейският квартал и т.н. Други малки квартали на обикновеното население са били разположени в подножието на хълма Момина крепост (самата крепост през средновековието вероятно е използвана частично като наблюдателен пункт), в западна посока към днешната ул. “Гурко” и др. Важна роля е играел и хълмът Света гора, където, наред с манастирския живот, са се провеждали и народни празненства. През ХІІ - ХІV в. столицата е многолюден град с население от около 15-20 хиляди души (съизмеримо с онова на повечето европейски столици от онази епоха), с високо развит градски живот, с икономика, вътрешна и международна търговия.

Една от средновековните институции, с които Търново остава в историята на България и на християнския свят, е Търновската Патриаршия. Основите на тази водеща духовна институция са поставени още при въстанието на Петър и Асен, когато монахът Василий е обявен за български архиепископ. Воден от принципа, че “царство без патриаршество не бива”, големият воин и дипломат цар Калоян (1197-1207) постига църковна уния с Рим (7 ноември 1204 г). Този важен духовен и политически съюз е реализиран след няколкогодишни преговори с бележития римски папа Инокентий ІІІ, а короната на цар Калоян и палиума на примас-архиепископ Василий са донесени от специалния папски пратеник кардинал Лъв. Църквата запазва своя традиционен православен облик и ритуали, но в практиката й е имало и някои заемки от западния католически обред. Както е известно, Калоян и Василий в преписката с папа Инокентий ІІІ са наречени съответно “цар” (“император”) и “патриарх” (“примас”) на България и Влахия. Добавката за Влахия се дължи не на някакъв “влашки” произход на Асеневци, а на обстоятелството, че земите до Карпатите до средата на ХІІІ в. са били под властта на българската държава и в диоцеза на Търновската патриаршия.

Статут на православна патриаршия българската църква получава през 1235 г., благодарение на цар Иван Асен ІІ. Тя обаче не прекъсва напълно контактите си с Рим, а в епохата на османското завоевание на Балканите (краят на ХІV – средата на ХV в.) някои от най-големите радетели за помирение между католическия и православния свят, за християнско единство, са именно от Търново – св. Киприан, митрополит на Моска и цяла Русия, Григорий Цамблак, митрополит на Киев и Литва, вселенският патриарх Йосиф ІІ (1416-1439), извънбрачен син на цар Иван Шишман (1371-1395 г.) и др.

Търновската патриаршия е най-високото достижение в църковната история на българите и е призната от всички древни християнски патриаршии – Рим, Константинопол, Александрия, Антиохия и Йерусалим. Неин пръв духовен глава става близкият до Иван Асен II монах св. Йоаким I. Оттук нататък църковният престол в Търново на практика е втори по значение в православната общност, като в някои случаи (например по време на т.нар. Лионска уния през 1274 г.) дори оспорва първенството на Константинопол. Българският пример има своето отражение върху църковния живот на други православни страни, особено върху Сърбия и Московска Русия.

Столицата Търновград е мощен фактор в културните процеси в България и в православна Европа. Превратностите на историята са пощадили нищожна част от произведенията на архитектурата и изкуството, създадени от тогавашните столични творци. И днес обаче типичните за столичните школи паметници на живописта (скалните църкви при Иваново, Русенско, Боянската църква край София, фрагментите от стенописи от самото Търново), иконописта, малката пластика, художествената миниатюра (т.нар. Лондонско евангелие, българският превод на Манасиевата хроника), църковното и светското строителство (например църквата “Св. Четиридесет мъченици”, царският дворец и др.) впечатляват с вложената в тях творческа мисъл и яркия талант на своите създатели. Търновската книжовна школа, особено във времето на големия писател, реформатор и духовен водач св. Патриарх Евтимий (1371-1394) оказва мощно цивилизационно влияние върху православния свят, особено върху раждащата се нова велика сила – Московска Русия. В края на ХІV – началото на ХV в. редица духовни водачи, глави на църквите в Русия, Литва, Молдова, Влахия, Сърбия са българи, свързани със столицата Търново или с търновските духовни и културни традиции. Св. Св. Митрополит Киприан Московски (в Русия), патриарх Ефрем (в Сърбия), Никодим Тисмански (във Влахия) са тачени като национални светци от тези народи. Побегналият от османското завоевание търновски духовник и писател Григорий Цамблак има уникалното качество да бъде представител на няколко национални литератури от онази епоха – българската, сръбската, молдовската, руската и византийската.

Османското завоевание (17 юли 1393 г.) нанася тежък удар на града и неговите водещи социални сили. Още през 1394 г. завоевателите унищожават цвета на столичната аристокрация и гражданство – Светите 110 търновски мъченици, канонизирани от св. патриарх Евтимий. Голяма част от жителите на столицата са насилствено преселени в далечни земи, а духовният им водач св. Евтимий е заточен, след което Търновската патриаршия е ликвидирана. Големите имена на търновската творческа интелигенция поемат пътя на изгнанието...

В епохата на османското владичество Търново е принизен до обикновен провинциален град. В църковен план този доскорошен патриаршески град става център на една от най-големите и престижни митрополии на Вселенската Патриаршия. Неслучайно четирима търновски митрополити заемат патриаршеския трон. За българите градът пази обаянието си на столица и неслучайно е център на Първото (1598) и Второто (1686) Търновски въстания, чиято цел е възобновяването на свободното Българско царство. Ролята на Търново в епохата на националното Възраждане е забележителна – именно оттук започва всенародната борба за независима българска църква, във въстанията през 1875 и 1876 г. Търново е център на Първи революционен окръг.

В духовните представи на българите цели седем столетия, от 1186 до 1879 г., Търново е единствената възможна българска столица! Нещо повече, до началото ХІХ в. градът е и вечната столица, тъй като историческата памет за Плиска, Велики Преслав и Охрид е силно избледняла. В съзнанието и творчеството на водещите умове на нацията през ХVІІІ – ХІХ в. (Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Георги Раковски, Васил Левски, Любен Каравелов, Христо Ботев) царският град на Асеневци е символът на жадуваната свобода. Именно тук е свикано Учредителното Събрание (1879 г.), призвано да възроди независимия политически живот на България. Приетата Конституция остава за следващите поколения българи Търновска, а най-важните актове на новата българска държава неизменно са обявявани в Търново, включително манифестът на княз Александър Батемберг за съединението на Княжество България с Източна Румелия (6 септември 1885 г.) и обявяването на българската независимост от цар Фердинанд (22 септември 1908 г.).

Като наследница на древни култури, на територията на България има градове и селища, съществуващи от хилядолетия. Велико Търново определено не е в първите редици сред тези най-стари огнища на цивилизацията в Европа. Или, доколкото все пак може да бъде причислен към тази категория градове, е сред “по-младите”... Велико Търново не е най-древният български град, но извън всякакво съмнение, по признание и на свои, и на чужденци, е най-българският град! Град, чийто дух олицетворява България, нейните дълбоки корени и пътя й към бъдещето.



Источник: http://www.rastko.org.yu/rastko-bg/istorija/ppavlov-vtarnovo.php
Категория: Градове и страни | Добавил: jivi (18.12.2008) | Автор: Пламен Павлов
Просмотров: 549 | Рейтинг: 5.0/3
Всего комментариев: 0
Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]
Вход на сайт

Поиск

Друзья сайта
  • Официальный блог
  • Сообщество uCoz
  • FAQ по системе
  • Инструкции для uCoz