Мисълта ми пак се връща
на Амбарица в полите,
на незлобието в дните:
виждам се във наща къща.
Зима. Вятър пей в комина.
В къщи - майка ми, баща ми -
как са живи в паметта ми!
Утре Нова е година.
Във огнището главните
праскат, ярко пламенеят.
Бъдни вечер е. Светлеят
и лицата, и душите.
Бъдни вечер! Час без грижи,
час на радост и утеха,
на поезия в бедни хижи
и под богаташка стреха.
Веч трапезата от баба
със тамян е прикадена,
вощеница в къщи лена
свети, бодната във хляба.
Миг тържествен, свят. Баща ми
измълви: "Ядят убози" -
всички кръстим се. Но в този
час е другаде ума ми.
Мисля моята премяна,
мисля новите обувки -
колко радостни целувки
ще им давам аз зарана!
Фесчето, кат мак червено,
утре - пръв път на челото!
Сетренцето изкроено
на баща ми от палтото.
Тръпне млада ми душица
от блаженството огряна...
До зида стои опряна
дряновата сурковица.
Тази нощ - по суроваки -
както в прежните години:
ще мерат ръце неяки
и съседи, и роднини.
И щастлив, с душа засмяна,
дребните пари ще крия
във кесийката басмяна,
дето майка ми уши я.
Лягам си. Но от очите
бяга сън. Сърцето цяло
в нетърпене затрептяло
за минутите честити.
Как нощта отива мудно!
Вратня нийде се не чука.
А кандилото, се будно,
пред иконата блещука.