Неделя
22.10.2017
02:58
Приветствую Вас Гость
RSS
 
Моите зимни вечери...
Главная Регистрация Вход
Каталог статии »
Меню сайта

Категории раздела
Ако си тъжен [33]
Време за губене [19]
Градове и страни [20]
Детски кът [17]
Здраве и красота [33]
История [12]
Кулинарна тетрадка [23]
Култура и изкуство [26]
Литература [41]
Личности [27]
Образование [23]
Общество, Политика [30]
Психология [23]
Растения и животни [10]
Семейство и дом [30]
Технологии [28]
Философия [23]
Християнство [45]
Шеги и анекдоти [32]
Коледа и Нова година [50]

Статистика

Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Главная » Статьи » Образование

НА УЧИТЕЛЯ С ЛЮБОВ
Моята любов към учителя е тръгнала от един висок, много висок балкон. Гушила се е в калъф на цигулка, вървяла е пеша към дома, разгръщала е албуми със стари снимки, смяла се е и е плакала на разни странни истории и е ухаела на мама с една бродирана носна кърпичка.   
Любовта ми към учителя е попила в кожата ми, минала е през пръстите, очите и сърцето. Моята любов е родова.   
Родена съм в провинцията и трепетно обичам малките селца, ония мили, дъхави и вечно тъжни селца, където (само през ваканциите, разбира се) детството ми измръзна на пързалка, бра диви ягоди, къпа се в реката, буди се от петли и се одраска в шипки и къпини.   
В едно такова странно, високо и магьосно село аз често излизах на балкона на старата ни къща. От този подзвезден балкон виждах река Дунав - тънка като лилав конец, изгубена далече в равнината и едновременно с това съзирах Балкана - зелен, голям, с рамене от скали и върхове.   
Сега, когато си мисля за това, разбирам че нищо не е е било случайно, че всичко бавно и точно си идва на мястото. По конеца на Дунава мисълта ми тръгва, плува, изкачва се някъде на запад към Моравия и Белград, откъдето учениците на Кирил и Методий са тръгнали към България. Гонени и бити, в мъглите и ветрищата, те са носели в извехтелите си торби най-голямото богатство - нашите букви, нашето знание и нашето спасение.   
От Балкана, от пръснатите в него махали и колиби, хилядолетия по-късно един учител, моят прадядо, господин байчо Драган (така са му казвали) е гледал пътищата към дома и е записал: „Ще гледам да се върна до село пеша.“ (Но за това - малко по-късно.)   
В нашата къща освен странен балкон имаше и странна, мъничка ъгловата стая, пълна с невероятни неща - огледало, ветеринарни хирургически инструменти, част от стан и книги, много книги и списания. В тази малка стая аз открих свети за мен реликви. Видях калъф за цигулка (цигулката е подарена на училището), с която същият начален учител господин байчо Драган е свирел на своите момченца и момиченца. Пеел им е сред зеленината на природата и е открехвал душите им за доброто и красивото. Звучи като приказка, но разказват, че започнел ли да свири, една бяла като ангел козичка е късала въженцето, с което са я пасели, и е тичала при децата. Учител, деца и бяла козичка - кажете, че това не е най-прекрасната мелодия за цигулка.   
Къде ли само не е даскалувал господин байчо Драган: и в родното си село, и по Балкана, и в Македония...   
Разгръщам старите албуми с негови снимки и гледам: фотографирал се между децата. Остриганите глави на малчуганите светят като бобени зърна, а той - равен с тях, висок колкото тях. Взирам се по-внимателно и ахвам - учителят е коленичил. Застанал е милият на колене, за да не изпъква, за да е един от тях   
Разлиствам списание „Учителска мисъл“ от 1934 година и на една от страниците чета: Примерен бюджет на учителя: заплата - толкова, за квартира - толкова, за храна - толкова... И отдолу, под сметките на редакцията, с вече поизбелял химически молив моят дядо записал: „Ще гледам да се върна до село пеша.“ Пестил е от пътя, за да гледа собствените си деца, но за чуждите не е пестил нищо - ни ум, ни сърце, ни цигулката и най-важното - нито ръста си - коленичил между учениците човекът.   
Случило се е така, че моите майка и татко също са учители. Разглеждам и техни студентски снимки и се забавлявам. Между съчиненията на Пенчо Славейков се е сгушило в кадър малко котенце, което те отглеждали в своята квартира. Не знам как това пухкаво животинче се е оправяло в света на литературата и поезията, но те и до ден днешен продължават да са й верни. Учат своите ученици и после говорят за тях по цели вечери. Говорят със смях и любов, но това не значи, че понякога не разказват неща, от които направо ми иде да се разплача.   
Баща ми разказва как преди години, отчаян от това, че единадесетокласниците не познават произведенията на Йордан Йовков, съкрушен, че не са чели „Старопланински легенди“ и „Ако можеха да говорят“, им посочил портрета на писателя (известния, характерен за трийсетте години на миналия век портрет на Йовков с мустачки, бяла риза и вратовръзка). „Добре, казал баща ми, не сте чели Йовков, но можете ли да познаете чий е този портрет на стената?“ В настъпилата тишина едно двуметрово момче вдигнало ръка, усмихнало се и разтеглено произнесло: „Ами, господине, това е Адолф Хитлер.“   
Пак преди време майка ми дала класна работа за „Под игото“. Забелязала, че един ученик не пише. Седяло си момчето на чина, гледало през прозореца и не пишело. Приближила се мама до него и шепнешком го попитала: „Защо не пишеш? Това е Вазов. Темата е „Под игото“.“ „Какво да пиша, госпожо? Моето иго свърши. След няколко дни аз и цялото ми семейство заминаваме завинаги за Канада.“   
Странни истории... Ако ги погледнеш в упор, сигурно сълза ще опари душата ти и ще ти загорчи. Ако го погледнеш по-иначе, ще трябва да се задават много въпроси: защо, как... Иди, че търси кой да отговори.   
Иначе съучениците ми са прекрасни. Всички са прекрасни. А най-прекрасните пишат стихове, говорят за астрономия и литература, печелят международни олимпиади по математика, влюбват се и очакват бъдещите си срещи.   
Моето училище освен приятели, книги, учебници, тебешири, езикови кабинети, освен хора с големи сърца, е и една носна кърпа. Бродирана, белосана и колосана и разбира се - ухаеща на мама, на вкъщи. Тази носна кърпичка нося и сега - хем съм в училище и хем съм у дома.   
Някъде към полунощ е. Преходната стая, в която мама и татко спят, е тъмна. Ако тихичко мина през нея и отида в коридора, мога да изтупам тебешира от якетата им, но бялото от косите им не мога да махна (аз ги харесвам така). Затова ще си остана в стаята, а утре непременно ще отида в църквата „Свети Седмочисленици“ (тази между „Граф Игнатиев“ и „Паренсов“), ще запаля свещичка и ще поседя. Там се чувствам много добре. Светлината капе от прозорците, отвсякъде струи любов и има много свети образи на учители.  

Мила Милчева e печелила национални литературни конкурси. Свои есета е печатала във в. „Труд“. В сп. „Родна реч“ дебютира със стихове.




Источник: http://сп. Родна реч
Категория: Образование | Добавил: jivi (20.12.2008) | Автор: Мила Милчева
Просмотров: 720 | Рейтинг: 5.0/1
Всего комментариев: 0
Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]
Вход на сайт

Поиск

Друзья сайта
  • Официальный блог
  • Сообщество uCoz
  • FAQ по системе
  • Инструкции для uCoz