Четвъртък
29.06.2017
07:40
Приветствую Вас Гость
RSS
 
Моите зимни вечери...
Главная Регистрация Вход
Каталог статии »
Меню сайта

Категории раздела
Ако си тъжен [33]
Време за губене [19]
Градове и страни [20]
Детски кът [17]
Здраве и красота [33]
История [12]
Кулинарна тетрадка [23]
Култура и изкуство [26]
Литература [41]
Личности [27]
Образование [23]
Общество, Политика [30]
Психология [23]
Растения и животни [10]
Семейство и дом [30]
Технологии [28]
Философия [23]
Християнство [45]
Шеги и анекдоти [32]
Коледа и Нова година [50]

Статистика

Онлайн: 1
Гости: 1
Потребители: 0

Главная » Статьи » Философия

Щастие - Беседи на Доростолския митрополит Иларион
Откак свят светува, човекът жадува за щастие. Търси щастие, което често пъти е с него, а той не го чувства. Загуби ли го, тогава, в нещастието си, съзнава, колко е бил щастлив.
Щастието не е някаква материална даденост, че да можем да го определим или почувстваме осезателно. То зависи от човека и понеже хората имат най-различни и често противоречви разбирания, идеали и стремежи, то и щастието е различно.
Мнозина търсят щастието в парите, в богаството, други – във властта, в големството, в почестите, в славата, в удоволствията и в какво ли не. Гонят го и не могат да го уловят, защото човешкото око е ненаситно.
Ние сме щастливи, ако сме здрави и ако загубим здравето си, тогава, в страданието, в болестта, осъзнаваме от какво щастие – от какво голямо благо сме се лишили.
Да бъдем здрави – да се чувстваме бодри, жизнерадостни, весели, засмяни, да можем да ходим, да се любуваме на природните красоти: на слънчевия изгрев, на синьото небе, на високите планини, на вековните гори, на бистрия извор, на всяко цветенце – ето, това е щастие. Да можем да работим, да печелим за себе си и да подпомагаме и други, това е също щастие.
Щастието е при нас – трябва да имаме съзнание за това. Да му дадем възможност да се покаже в нашия бистър поглед, в нашето засмяно лице, в нашите приятни разговори, в нашите спокойни движения – в цялата ни външност.
Ако пък трябва да ни се посочи, къде трябва да дирим щастието, то трябва да знаем, че истинското щастие е само в доброто. Тъй, истинското щастие за работника е – да се радва на припечеленото с честен труд, за учения да помага с познанията си на другите и да улеснява живота, щастието на родителите е да отхранят и възпитат добри деца, щастието на семейството се състои в единство, разбирателство и взаимни отстъпки между членовете му, щастието на управниците зависи от това, доколко защитават правата на своя народ, зависи от щастието, което могат да дадат на народа, щастието на народа пък зависи от една умна политика, която поставя народните интереси в основата на управлението.
Общо за човека, независимо от неговото положение в живота и обществото, щастието зависи от самия него. Този, който има думи благородни, добро сърце, просветен ум, спокойна съвест – е щастлив. Този, който е победил своите себелюбови чувства, страсти и низки греховни желания, е щастлив. Който умее да победи злото в себе си – е щастлив. А който търси щастието в празни неща, никога няма да го достигне. То е в стремеж към доброто. "Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже, ето, Царството Божие вътре във вас е” (Лук.17:20-21).
Който от вярващите се стреми да живее за Бога и ратува за доброто, той е вече щастлив.
Обаче в стремежа за щастие трябва много да се внимава. "Весели се в младостта си, момко – казва Соломон – и сърцето ти да вкусва радост през дните на твоята младост, и ходи, където ти сърце тегли и дето ти очи видят, само, знай, че за всичко това Бог ще те изведе на съд” (Екл.11:9).
Да внимаваме! Всичко ни е позволено, но не всичко ни е от полза. Сега можем да се радваме на хубав ден, да се веселим, да живеем безгрижно, но ще дойде вечер – ще се стъмни, и може би в мрака да пострадаме. В цялата природа Бог показа Своето желание да бъдем щастливи. Създал е какви ли не красоти за наша радост: слънцето – със своя изгрев и залез, луната и звездите с всичката им чаровна красота са сътворени за човека, даже и красотата при смяната на сезона – попъстрената гора през есента, белите и лекоподвижни снежинки прези зимата, и всичко – всичко е създадено за човека да го радва и прави щастлив. Вярващият помни, че това е дар от Бога.
Ние сме чеда на Бога – да не забравяме това! И нашата признателност, благодарност и преклонение Нему принадлежат. Да се радваме и се веселим, но да помним, че Божието око ни вижда. Да се пазим от греха, от греховните дела, от скоропреходни измамливи удоволствия, защото ще ни се поиска отчет за това.
"Всичко изпитвайте, в доброто се дръжте”. (1 Сол.5:21).
Който иска да откъсне розата, длъжен е да се пази от бодлите. Ако обичаме чистотата, да се пазим от калта.
Ние трябва да имаме светъл идеал в живота, от който да се ръководим. Да бъдем невинни в дела и постъпки, като деца, и ще бъдем спокойни радостни и щастливи. Да бъдем доволни от това, което имаме – което Бог ни е дал в способности, дарования, таланти и да работим над тях.
Човешкото око е ненаситно – колкото има, толкова повече желанието му се усилва, докато гледа около си, все повече желае, а в невъзможността да се задоволят желанията му, човекът се чувства нещастен.
При учения монах Нил, в манастира Гротаферати дошъл неднъж Отон ІІІ, германски император (Х в.) за съвет. След разговора, императорът пожелал – в знак на благодарност, да дари с нещо монаха и казал:
- Искай, каквото пожелаеш, ще се постарая да ти дам.
Монахът скръстил ръце като за молитва и му казал:
- Единственото, което искам, е да мислиш за спасението на душата си.
Това трябва да бъде желание и стремеж за всички. Голямо щастие се крие в това, което има стойност и след смъртта. Щастието е състояние не на тялото, а на душата, а последната е безсмъртна и тя се стреми към това, което й носи трайна радост.
Щастието е като небесната храна на евреите в пустинята – манната. Последната била сладка като мед и чиста като утринна роса, но когато я събирали умерено. Щом съберат повече, отколкото е било необходимо да задоволят глада си, тя се разваляля и червясвала (Изх.16:18-20).
И ние, ако сме доволни от това, което имаме, което припечелваме с ръцете си изобщо с нашия труд, ще бъдем щастливи.
Разказва се, че гръцки и индийски философи веднъж разисквали върху това – кое е най-мъчително, тягостно, нежелано на тоя свят? Един посочил старостта, друг – болестите и душевните и телесни страдания. "Според мен пък, казал трети – най-голямото зло, което може да изпита човек на тоя свят, е да се види в края на живота си без всякаква добродетел.” И всички одобрили тази велика мисъл.
Добродетелта, наистина, краси човека, издига неговото достойноство и го прави щастлив. А да бъдем добродетелни, това значи – да съобразим поведението си със здрав разум. Добродетелта е истинско богатство на живота. Добродетелта е здраве и живот за душата. Тя й дава цена и стои по-високо от таланта, защото – каква полза, ако имаш талант, а нямаш добродетелно сърце. Добродетелта е в себеотрицанието, в любовта, а последната е над всичко. Всеки съзнава цената на добродетелта, но трябва да проявява и воля да си създава добродетели.
Да си добродетелен, това значи да си щастлив. Да се радваме на доброто, което имаме, е мъдрост. Но добродетел е да правим другите да се радват – да създаваме достойна, истинска радост на другите.
Да изпитваме радост в радостта на другите – това е пълнота в щастието. Дотолкова, доколкото можем да направим другите щастливи, ние градим своето щастие.
Направи добро, пък го хвърли в морето, казва народът – то ще те намери.
Да не напомняме за доброто, което сме сторили. Този, който е облагодетелстван, сам трябва да си спомни за това. Доброто дело носи собствената си цена, независимо дали ще се оцени от човека, на когото то е сторено.
Най-после да си припомним думите на св. ап. Павел: "Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете” (1 Сол.5:16-18). Ако се ръководим от това правило, животът ни ще бъде една неизразима радост, едно непрестанно богохваление, един възторжен благословен химн към Бога. И тогава ще видим, как цветята на щастието бързо ще почнат да никнат по нашия жизнен път.
1959 г.
 
Митрополит Иларион е роден на 12 януари 1913 година в Елена.
Основно и прогимназиално образование завършва в родния си град, след което продължава в Софийската духовна семинария (1933) и Богословския факултет на СУ „Свети Климент Охридски" (1937). Подстриган е в монашество на 4 септември 1938 г. в Дряновския манастир с името Иларион от Великотърновския митрополит Софроний, а в края на същия месец в храма Св.Архангел Михаил е ръкоположен в йеродяконски чин от Пловдвиския митрополит Кирил (по-късно Патриарх Български). На 4 ноември 1941 г. в църквата Св.Иван Рилски в Софийската духовна семинария е ръкоположен за йеромонах от Софийския митрополит Стефан.
Автор на над 40 книги и на повече от 300 стихотворения, статии, спомени, пътеписи, беседи и поучения, част от които са събрани в отделна книга, съставителство на която е Мария Антонова озаглавена „Светлоозарени слова", издадена през 2005 г. От началото на 2004 г. е избран на член на Съюза на писателите в България.
Светското му име е Димитър Драганов Цонев. По майчина линия е роднина на Иларион Макариополски и Стоян Михайловски
 
Тази нощ (28.10.2009) във Варна след кратко боледуване е починал Доростолският митрополит Иларион (на 96 години). Единственото му желание приживе е било да бъде погребан в град Елена близо гроба на Иларион Макориополски.


Источник: http://geom-bg.com/?p=5313
Категория: Философия | Добавил: jivi (28.10.2009) | Автор: Доростолският митрополит Иларион W
Просмотров: 496 | Рейтинг: 5.0/1
Всего комментариев: 0
Добавлять комментарии могут только зарегистрированные пользователи.
[ Регистрация | Вход ]
Вход на сайт

Поиск

Друзья сайта
  • Официальный блог
  • Сообщество uCoz
  • FAQ по системе
  • Инструкции для uCoz