Балада за България

Един разлистен орех ти не си ли
пред черквата на стария Батак?
Загребал от пръстта ти свята сили
и на легенда станал знак.
Когато отоманец ни посичал,
в шепата на лявата ръка
държало орехче едно момиче
и с него то загинало така.
Тя не могла на своя момък
туй орехче да подари поне,
защото идвал над Батак погрома,
започвало Баташкото клане.
Момичето зарили тайно в гроба
и с камъни затрупали го те,
до орехчето да не стига обич,
да не расте.
Но то пробивало тревата скрито,
изправяло полека стъбълце,
та никога, пред тази пръст зарито,
да не умре моминското сърце.
Растяло, както расне в канарите
над сиви пепелища буен дъб.
Растяло, както раснат упорито
априлските треви след дълга скръб.
Растяло, както ястребът нагоре
излита сам над кървави следи.
То бързало да стане просто орех
и орехчета нови да дари.
Бащите го нарекли с имената
на своите убити синове.
Вдовиците дочули под листата
познати мъжки гласове.
Сираците под клоните му стари
открили бащините ласки пак.
Накрая заприличал на България,
възкръснала от гроба на Батак!

Евтим Евтимов, 1967 г.

***

България

Земя като една човешка длан...
Но по-голяма ти не си ми нужна,
Щастлив съм аз, че твойта кръв е южна,
че е от кремък твоят стар Балкан.

Какво, че виха вълци и чакали
из твоите полета и гори?
С онез, които бяха с теб добри,
ти бе добра, но злите не пожали.

Земя, като една човешка длан...
Но счупи се във тази длан сурова
стакана с византийската отрова
и кървавия турски ятaгян.

Търговци на тютюн и кръв човешка
продаваха на дребно твойта пръст,
но паднаха под теб с пречупен кръст,
че беше малка ти, но беше тежка.

И стана чудо: смертю смерт поправ,
усмихнаха се чардаклии къщи
и заплющяха знамена могъщи,
и път се ширна – радостен и прав.

Сега цъфтиш! Набъбва чернозема
под ласкавите български ръце,
дъхти на здравец твоето лице
и нова песен вятърът подема

Земя, като една човешка длан...
Но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян!

Георги Джагаров

***

Българско стихотворение

Момчета, знам, че вече ви дотегна
и хлябът сух, и голата ракия,
и тежкото небе над тази бедна
страна,в която няма прокопсия…
Великите и царски идеали
днес вече са митичен архаизъм.
България търгува със парцали
от раклата на своя комунизъм.
България е гладна просякиня.
С душа поциганена, необута,
тя проси чуждоземна милостиня
по пътя между Лондон и Калкута.
Честта е болна, съвестта-пияна,
а ореолите-алъш-веришни
и луд е, който плаче с Дебелянов
по някакви си белоцветни вишни.
Със страшна сила днес от небесата
виси един въпрос полуобесен:
Кажете ми къде е Свободата
от синята ни ноемврийска есен?
Защо пирува с разни богаташи
и хитреци, дошли на власт и мода,
с дрогясали бандюги и апаши…
Защо е с тях? Защо не е с народа?
Момчета, знам, че е нахалост туй, че
скърбим за свобода и бели вишни.
В земята на Васил Иванов Кунчев
днес всички романтици са излишни.
Но да запеем, дявол да го вземе,
със мъжки глас във тази нощ безродна
и нека екне както в турско време
„Къде си,вярна ти,любов народна?”

Ивайло Балабанов

***

За теб, Българийо

От теб съм взел очите и ръцете,
за да те виждам и прегръщам аз.
Нозе да нямам, пак ще се затичам
към теб в най-трудния си час.

Без теб какво бих бил? Дърво без корен.
Без хляб и сол. Без слънце и вода.
По-чужд от чуждите в света огромен.
По-сам от вятъра, пронизал есента.

За теб, Българийо, откъсвам цвете.
За тебе, моя истинска любов.
Не може никой, никой да отнеме
желанието ни за живот.

Аз знам Българийо, аз знам,
че друга няма като теб!
На колене не би застанала ти в този свят!
И в теб се кълнем!

След мен не зная аз какво ще бъде,
но сигурно ще бъде по-добре.
И само за едно ще съжалявам,
че няма да ме има някой ден.

Михаил Белчев

***

Да бъде

Аз съм от Мизия.
Стиска тесто от бездънните мизийски нощви, аз съм от Мизия.
Тук небето е най-синьо дори когато е с цвета на мъката,
защото и майка ми е от Мизия,
тук раменете ми са от Тимок до Черно море,
защото и баща ми е от Мизия,
тук хълмовете са най-силни,
защото и сестра ми е от Мизия,
тук душата ми лети най-високо та дълбоко,
защото и до неведомо коляно прадядовците ми по майка и баща са от Мизия,
тук огънят най-топли,
защото и жена ми е от Мизия,
тук въздухът е най-свиден,
защото и синовете ми ядоха пръст от Мизия
и ме побиха още по-надолу, отвинаги и завинаги насред Мизия,
тук не ме е страх от смъртта,
защото отземи донебеси кръвта ни е от Мизия,
та всичко тук ми казва: от Мизия си и на Мизия ще станеш.

Румен Стоянов

***
Към Родината

Не, ти не може да си само минало,
макар и от мечтите по-обичано,
ти - моето едничко неизстинало
огнище - връзката ми с Вечното.

Аз помня първата си среща с тебе,
когато притаила дъх четях "Под игото"
и настоящето ми стана много дребно,
като сюжет от скучна булевардна книга.

Но ти не си и рафт от библиотеката,
в която Аспарух и Калоян живееха,
и още хиляди лица, които днеска
в живата си пак искам да открия.

"Земя като една човешка длан" си уж,
а все по-малко хора те побират
в сърцата си. И брат на брат е чужд,
и корените си сами убиваме.

Но все пак там - в мостовете на Фичето,
в шевиците останали от баба ми,
със ритъма звънлив на ръченицата
и мириса на млякото и хляба

възкръсва тялото ти. С поглед жаден
прегръщам раменете ти - Балкана,
и търся твоите очи - реки разплакни,
и питам се лъв ли си ти или си рана.

О, Лъв си ти! Макар и изкорубена,
ограбвана, оплювана, продавана,
за мен ще си останеш кръстопътя,
през който моите мечти минават.

Това, че имах пътища в сърцето си,
които ме довеждаха при тебе,
предпазиха от греха коленете ми
и аз не ги подвих пред чуждоземното.

Човек не е дърво, но, ако иска
като птиците да е свободен,
дори вместо ръце криле да има,
той няма да лети щом няма корен.

Живка Жекова-Петрова ©